Гарабед Минасян

Гарабед Минасян е професор, доктор на икономическите науки. Работи в Института по икономически изследвания на БАН, а от 2010 г. е редовен професор и в Стопанския факултет на Тракийския университет. Директор на Института за 1992-1995 г., ръководител на секция ”Макроикономически анализи и прогнози”. Два мандата е член на Управителния съвет на БНБ (от 1997 г. до 2006 г.) от квотата на Президента на Република България. През 1997-2000 г. е икономически съветник на Президента на Република България. Специализирал е в СССР, Великобритания, САЩ и Австрия. Автор е на 17 научни монографии, на повече от 100 научни статии у нас и в чужбина, участвал е в над 120 научни конференции у нас и в чужбина. През 2006 г. е награден с орден “Стара планина” втора степен за “изключително големите му заслуги към Република България в областта на икономическите науки и във връзка с изтичането на втория му мандат като член на УС на БНБ”.

Правителството се стреми да надскочи себе си. Смесица от неизживяни ком­плекси и криворазбирани икономически полуистини формират коктейл, който ста­ва все по-трудeн за консумиране. Кабинетът се опитва да съвмести три разно­по­сочни стремежа:

1) Недопускане на повторение на Жанвиденовата катастрофа от средата на 90-те години;
2) Кокетничене с бизнеса в усилията си да се представи като убеден негов съ­миш­леник;
3) Поддържане на "социалното" като основна партийна идеологическа ха­рак­те­ристика.

"Разпъването" е по трите разнодействащи направления. Първите две го­ди­ни от мандата на действащото правителство минаха относително гладко и можем да констатираме (post factum), че беше нормално да бъде така. Консервативната фискална политика се поддържаше безпрекословно като гаранция за неповторение на случилото се преди декада, широката маса от подкрепящите трипартийната коа­ли­ция проявяваха "разбиране" и очакваха последващите ходове. Устоите на управ­лението обаче започнаха да се пропукват. И тогава  - какво?

За изминалите две години нееднократно бяхме свидетели на недобра ко­ор­ди­нация между министрите. При всички случаи в центъра на интригата стои Ми­нис­терството на финансите. Защото, по известната житейска максима - "за как­во­то и да се говори, винаги става въпрос за пари". Перифразата в съвременен по­ли­ти­ко-икономически контекст ще звучи по следния начин: "Каквито и да са со­ци­ал­ните вълнения, винаги са свързани с недоизвършвани реформи".

Започна се с разногласия между Е.Масларова и Пл.Орешарски. Социалната министърка нееднократно се ласкаеше от възможността да приложи на практика своята социална политика за сметка на бюджета. Сметката не се върза. Дой­до­ха пенсионерите. Как да се справи с тях едно ляво правителство? Премина някак си. Шофьорите бяха най-твърди - с тях шега не бива. И след това учителите. Ми­мо­хо­дом партийният елит реши да въведе десетпроцентен плосък данък, при което Ми­нистърът на финансите се засуети.

Преживяхме и едно предизвестено отрицателно гласуване на вот на недо­ве­рие по повод на Учителската стачка. Горките народни избранници - тъкмо са си поседнали и да си развалят рахатлъка на средата на мандата. Невъзможно!

В дискусиите по вота на недоверие изкристализираха отделните позиции. Опозицията беше единна, но на неподходящ коловоз. Бившият Министър-пред­се­дател Ив.Костов търси необходимите пари от бюд­жет­ния излишък. Отговорът на Министърът на финансите беше много точен. В ус­ло­вията на паричен съвет БНБ не може да провежда монетарна политика, поради което част от функциите на цен­тралната банка по регулирането на паричното обра­ще­ние се поема от Минис­терството на финансите. Това е причината, поради която се реализира бюджетен излишък - пари, които са изтеглени от обращение и се под­държат в БНБ. В момента парите в обращение се оценяват на около 7.5 млрд.лв., а фискалният резерв е почти 9 млрд.лв. Ако средствата от фискалния резерв прелеят в паричното обращение, ре­зултатът ще е катастрофален и ще взриви платежния ба­ланс. (Да си представим двойно увеличение на водата в моретата и океаните). Тър­сенето на вносни стоки ще нарасне скокообразно, изтичането на валутни ре­зер­ви от страната също и в край­на сметка паричният съвет ще дерайлира с всички про­изтичащи от това негативни последствия. Нашата икономика не може да издържи такъв удар.

По всичко изглежда, че Министърът на финансите разбира най-добре си­туа­цията в страната. Той е човекът, който напълно удачно адресира проблема към прин­ципите на провежданата фискална политика. Удовлетворяването на исканията на учителите не трябва да върви по пътя на използването на натрупани резерви, а по пътя на преразпределението на финансовите средства. А правителството упо­ри­то отказва и да помисли (все още) за промяна във възприетата неудачна фискална политика, вследствие на което проблемите лавинообразно се изострят.  

Но и Министърът на финансите не издържа на изкушението да поспекулира. Той избираше нееднократно подходящия момент за да вметне между другото, че "всички заплати у нас са ниски". Това не е вярно, уважаеми г-н Министър и Вие най-добре го знаете. Учителите стачкуват не само и не единствено пора­ди ниското си заплащане - то не е от вчера, а и учителите съвсем не са безот­го­вор­на сбирщина от недоволници. Това, което налива масло в огъня, е демон­стра­тивно поддържаната несправедливост при преразпределителните процеси. Показното шикозно потреб­ле­ние от кръгове с видимо нечистоплътно минало и на­стояще на фона на невъз­на­граж­дае­ми трудови усилия и неоценяван честно положен престижен труд води до не­по­носимост. Макроикономическото управление е длъж­но да подобри качеството на институциите за предотвратяване на без­кон­тролното изтичане и просмукване на фи­нансови ресурси. Ако обаче, съз­нателно или не, правителството избягва да въ­ве­де необходимия институционален ред, то послед­ст­вия­та не биха могли да бъдат добри.

За разлика от Министъра на финансите останалите членове на прави­телст­во­то проявяват позиции, зад които прозира неразбиране и некомпетентност. Ефект­на­та игра с 50-те лева от 2007 г. и от преди декада, която Министър-пред­се­да­те­лят са­модоволно разигра от трибуната на Народното събрание, би трябвало да се оцени като обида за целокупния български електорат. Пар­тий­но ангажираните лица могат и трябва да живеят под тази зловеща сянка, но нещата са не­срав­ними. Освен ако в своята са­мо­целна неотстъпчивост правителството поеме пъ­тя към катастрофата. Минис­тъ­рът на образованието вдига неангажирано и невинно рамене ви­наги, когато стане ду­ма за реформа в образователната система, като че ли това не е ангажимент и най-вече отговорност именно на него­во­то министерство. И вместо да се занимава с не­ща, които са извън неговите знания и компетентност (като например набързо скрое­ната инициатива за закриването на БАН - ??), да поеме отговорност за свърш­ване на работата, за която заема министерския пост.

Какво ще стане, ако учебната година се провали? А дори и да не се провали - ще бъде ли тази осакатена учебна година пример за подобрено качество на обу­че­нието. Системата е на път да загуби цяла една година на десетките хиляди ученици. Как бихте реагирали Вие, уважаеми господин Министър-председател на Република България, ако някой съумее да открадне една година от Вашия живот?    
ГМ/291007

Етикети: минасян 

Сподели: По имейл В Ibox.bg Във Facebook В Svejo