Относително високата инфлация през 2007 г. не е български феномен. На Фигура 1 може да се проследят средногодишните хармонизирани инфлационни ин­дек­си за страните от Централна и Източна Европа, които са членки на ЕС. Инфлацията в еврозоната е в рамките на таргетираната стойност от 2%, но две страни от териториалната икономическа общност (Латвия и Унгария) плюс нашата съседка Турция са регистрирали по-висока инфлация от нашата.

Двигател на инфлацията са цените на хранителните стоки и тук България е своеобразен рекордьор (Фигура 2). Ценовата динамика на хранителните стоки през 2007 г. е следствие от обективно протичащи процеси. На първо място относително неблагоприятни климатични условия редуцираха селскостопанското производство и на второ място - в световен план протичат определени структурни промени, които водят до изменения в системата на относителни цени. По същия начин както икономическият подем в развиващите се страни (Китай) води до чувствително повишение на потреблението на енергия в тези страни, съпроводено с повишение на енергийните цени в световен мащаб, така и подобряването на качеството на хранене в развиващия се свят повишава търсенето на хранителни стоки, респективно води до по-високи цени на хранителните стоки. В добавка все по-високите изисквания в развития свят за качеството на хранителните стоки повишават производствените разходи. Отделно, в последните години цените на недвижимостите отбелязаха рязък подем и той не би могъл да е индиферентен към динамиката на цените на останалите стоки.

Инфлационният фон в България се размива от масирания приток на чуждестранна валута като следствие най-вече от членството ни в ЕС. По предварителни данни през 2007 г. през капиталовата и финансова сметка на платежния баланс у нас са постъпили близо 10 млрд.EUR, които БНБ няма възможност да стерилизира. Примерно около 60% от тази парична маса напуска отново страната през текущата сметка на платежния баланс, но остатъкът се влива в паричното обращение и генерира инфлационно напрежение.

Специфика на ценовите процеси е тясната зависимост между динамиката на це­ните на хранителните стоки, от една страна, и динамиката на потребителските цени ка­то цяло, от друга. Ценовите структурни промени се инициират от определена стокова група (така беше през енергийния шок в световен план през 70-те години на ХХ в.), но впоследствие цените на останалите стоки постепенно компенсират изоставането си до степен, която съответства на новото равновесно състояние. И сега най-вероятно ще стане така. През следващите една - две години цените на хранителните стоки ще се стабилизират, но цените на услугите и на нехранителните стоки ще започнат своето безшумно, но настойчиво ценово настъпление.

По пътя на конвергенция към европейските ценови равнища най-вероятно цени­те у нас в непосредственото бъдеще ще продължават да растат изпреварващо спрямо те­зи в ЕС. Това е естествен и неизбежен процес. Въпросът опира до поддържането на поносима инфлационна скорост, която икономиката да бъде в състояние своевременно и относително безболезнено да асимилира. Защото реалното оскъпяване на местната валута намалява конкурентоспособността на местния експорт и повишава конкурентоспособността на вноса - нещо, на което местните производители ще трябва ефективно да противодействат.

В условията на паричен съвет възможностите на макроиконо­мичес­ко­то управ­ление да регулира инфлационните процеси в страната са ограничени.

На първо място, трябва да се поддържа необходимата институционална среда, която да стимулира конкуренцията и да създава неограничен простор на частната ини­циатива. Криворазбраните и криворазбирани стимули (къде явни, къде неявни) за под­помагане на отделни производства и производители от неясни, съмнителни и нерегламентирани съ­ображения, които твърде често и най-вече водят до групово и лично облагодетелствуване, ерозират конкурентната среда, намаляват доверието и поддържат необосновано изкривени ценови равнища. Неизбежното осъзнаване, което рано или късно настъпва, е свързано с болезнени социални сътресения.

Второ, напълно съзнателно макроикономическото управление следва да въз­приеме политика на премерено регулиране на паричното обращение. В условията на паричен съвет последното се третира като недопустимо замърсяване на принципите на валутния режим, макар че в неявна форма централната банка (БНБ) няма как да избяга от тази своя (иначе) основна функция. През последните години МФ провежда de facto парична политика чрез реализация на бюджетен излишък и акумулирането му в БНБ (фискален резерв). Дали и доколко е оправдано МФ да се ангажира с регулиране на па­ричното обращение, а не институцията, която по презумпция следва да я има като своя основна функция? В действителност дори и след 1997 г. БНБ провежда рудимен­тарна парична политика, но като страничен продукт - чрез управление на задължител­ните минимални резерви, дори и чрез промени в някои от своите наредби. Така на­при­мер ко­гато изискванията за капиталова адекватност спаднат от сегашните 12% на евро­пей­ско­то равнище от 8%, този управленски акт ще въздейства на паричното обращение. Необходимостта от провеждането на премерена и (задължително) координирана с МФ па­рична политика произтича и от наблюдаваната прекомерно висока кредитна активност на търговските банки, която така или иначе следва да бъде своевременно овла­дя­на.

Трето, макроикономическото управление следва отговорно да отчита и да неутрализира въздействието на високите инфлационни равнища върху жизнения стандарт на мащабни сегменти от населението без да генерира допълнителни инфлационни импулси. Неуспехът в тази област ще нагнети социално напрежение, което не би могло да не възбуди негативни икономически последствия.

Етикети: тема на месеца 

Сподели: По имейл В Ibox.bg Във Facebook В Svejo