Гарабед Минасян

Гарабед Минасян е професор, доктор на икономическите науки. Работи в Института по икономически изследвания на БАН, а от 2010 г. е редовен професор и в Стопанския факултет на Тракийския университет. Директор на Института за 1992-1995 г., ръководител на секция ”Макроикономически анализи и прогнози”. Два мандата е член на Управителния съвет на БНБ (от 1997 г. до 2006 г.) от квотата на Президента на Република България. През 1997-2000 г. е икономически съветник на Президента на Република България. Специализирал е в СССР, Великобритания, САЩ и Австрия. Автор е на 17 научни монографии, на повече от 100 научни статии у нас и в чужбина, участвал е в над 120 научни конференции у нас и в чужбина. През 2006 г. е награден с орден “Стара планина” втора степен за “изключително големите му заслуги към Република България в областта на икономическите науки и във връзка с изтичането на втория му мандат като член на УС на БНБ”.

Този път първоначалната инициатива е на Конфедерацията на работодатели­те и индустриалците в България (КРИБ). Неизбежната валутна перспектива на Бъл­гария е приемането на евро като единствено платежно средство, но финансовата кри­за изнервя иконо­ми­ческите аген­ти и инвеститорите. Изглежда напълно логично да се избърза с тази за­дължи­телна стъпка, толкова повече когато доверието в меж­дународен план в ста­бил­ното и успешно антикризисно управление на правителст­вото катастрофално па­да. На подаденото кончé се хващат мнозина, но тлъстата уловка е вездесъщия министър на икономиката и енергетиката - г-н Петър Димит­ров. Редно е един мега-министър да не стои със скръстени ръце, да има свое отно­шение, да предлага инициативи и да подкрепя инициативи, най-вече когато идват от влиятелни бизнес-среди. Анекдотът за нашия космонавт с предписанията за него­ви действия е толкова стар, че се забравя. По-точно: "Не прави нищо, само храни кучето!". Въпреки че мега-министърът би следвало (би следвало!) да е наясно, че "лич­ните мнения" на един министър никога не са твърде лични и много често се пре­връщат в дела с колосална разрушителна сила. В това отношение нашето общество има необходимия тренинг.

Сбъдването на мрачни сценарии в българско издание е възможно както с па­ричен съвет, така и без паричен съвет. Паричният съвет не е панацея за позитивно финансово-икономическо развитие, както и сама по себе си не би могла да причини кризисни явления. Необходими са цял комплекс от свързани неблагоприятни раз­вития по целия фронт на макроикономическото управление, за да се достигне до крайни неблагоприятни ефекти. Нека да си припомним, че Аржентина през 2002 г. не издържа на оскъпяването на американския долар и включително поради вътреш­ни управленски неудачи се принуди да се откаже от паричния си съвет и да преми­не към свободно плаващ валутен режим при трикратна обезценка на собствената си валута. Преди това обаче (1997 г.), при развихрилата се финансова криза в страните от Юго-източна Азия, т.нар. азиатски тигри понесоха нелеки финансови поражения и единствено Хонконг с паричния си съвет (въведен през 1983 г.) издържа и пре­мина с чест изпитанието въпреки пророчеството на небезизвестния Дж.Сорос за неговото сгромо­лясване.

Хубавото и лошото на паричния съвет е съществуващата потенциална въз­мож­ност за промяна на валутния режим. Лошо е, защото валутната стабилност не изглежда да е окончателно необратима, но е хубаво, защото промяната на валутния режим предоставя своеобразен икономически стимул от последна инстанция. Рабо­тодателите и индустриалците, а и особено мега-министърът, трябва да имат отговор на въпроса какво ще правят ако търговският дефици­т продължава да се поддържа висок, а необходимият за не­говото финанси­ране приток на външен капитал драстич­но намалее. В такъв случай цялостната ико­номическа рецесия е неизбежна, ще се натрупат поредица от фали­ти, а со­циалните вълнения ще изострят ситуацията до крайност. Тогава обезценката на местната валута изглежда като някакво (все пак) поносимо решение.

Примерът с едностранната евроизация на Черна гора не е определящ. Такива случаи могат да се намерят и други (например доларизацията на Еквадор през 2001 г.), но съществуват немалко обратни примери. Нашите колеги от Балтийските ре­публики с парични съвети не са и помисляли за едностранна евроизация незави­си­мо от драматизма на икономическата им ситуация. В допълнение членството ни в ЕС поставя определени неявни ограничения, с които не може да не се съобразя­ва­ме.

Едностранната евроизация има своите конкретни негативни материални из­мерения. По­настоящем парите в обращение у нас са около 8.4 млрд.BGN. Те са по­крити от 4.3 млрд.EUR във валутни резерви на страната. При тях­но­то стопа­нисване БНБ реализира минимален средногодишен доход от примерно 2.5%, т.е. формира номинален годишен доход от около 100 млн.EUR, преобладава­ща­та част от които съставят вноската на БНБ в държавния бюджет. При едностран­на­та ев­рои­зация този доход за нас ще изчезне и ще се присвоява от Европейската цен­трал­на банка (ЕЦБ). Ситуацията е съществено различна, ако България е член на евро­зо­на­та - сеньора­жът от емисиите на евро се разпределя между страните-участ­нички, които са и ак­ционери в ЕЦБ. Некомпенсираното отхвърляне на един чувст­ви­те­лен евро-до­ход в неустойчи­вото текущо време изглежда най-малкото не­разум­но.

Маастрихските критерии за членство в еврозоната не са някаква екзотична приумица на скучаещи бюрократи в Брюксел. Те имат вече многого­диш­на история и доказват своята пригодност. Тяхното неспазване създава рискове, които биха могли да доведат до нежелано социално-икономическо напрежение. Не е случайно, че до сега не е формирана стройна и логически издържана критика на тази система от критерии от нито една теоретическа позиция.

Аргументът, че има страни в еврозоната, които нарушават (или са нарушава­ли) изискването за максимален бюджетен дефицит от 3%, поради което изглежда неоправдана строгостта при третирането на страните-кандидатки за включване в еврозоната, не звучи убедително. Вярно е, че след въвеждането на евро редица страни от еврозоната са прекрачвали прага на допустимия максимален размер на бюджетния дефицит през отделни години, но вярно е също така, че независимо от амбициите ни все още сме прекалено далеч от позиции за еквивалентно иконо­ми­ческо трети­ра­не. Такова третиране не съществува и в рамките на МВФ. Вярно е и например, че няма опция за задължително включване в еврозоната на Великобри­тания, Дания и Швеция, докато то е в сила за всички оста­нали страни. Пре­тенциите ни за равноправно икономическо третиране ще бъдат оправдани при­мерно ако жи­тели от ядрото на ЕС започнат да търсят работа у нас, или ако ев­ро­пейски студенти идват да учат у нас, така, както ние се домогваме до западноевро­пейските икономи­чески и образователни структури. За съжаление това време ся­каш е твърде далеч в перспективата.

В нашата най-нова история са пресни примерите на ярко и ефектно изразя­ва­но вътрешно недоволство от императиви и внушения, направени както от МВФ, така и от ЕС. Почти винаги този ропот е буря в чаша вода и набързо се преглъща (както най-вероятно ще се преглътне и "възмущението" от спрените еврофондове). Не е в наш интерес да възбуждаме и да инициираме напрежение в отношенията ни с ЕС, както и да правим нещо просто така, напук. Нека да си припомним недалеч­ната 1995 г., когато правителството на Ж.Виденов отхвърли сътрудничеството с МВФ с аргумента, че социалистическата партия знае какво иска, знае как да го по­стигне и има достатъчно добре подготвени кадри за да го постигне. Една година по-късно същото това правителство беше готово на всичко само и само да получи някаква външна подкрепа.

Не е редно името на нашата страна да се оформи като нарицателно за слаби икономически възможности, но за неудържим мерак за опериране с европейска валута.   

ГМ/061208

Сподели: По имейл В Ibox.bg Във Facebook В Svejo