Гарабед Минасян

Гарабед Минасян е професор, доктор на икономическите науки. Работи в Института по икономически изследвания на БАН, а от 2010 г. е редовен професор и в Стопанския факултет на Тракийския университет. Директор на Института за 1992-1995 г., ръководител на секция ”Макроикономически анализи и прогнози”. Два мандата е член на Управителния съвет на БНБ (от 1997 г. до 2006 г.) от квотата на Президента на Република България. През 1997-2000 г. е икономически съветник на Президента на Република България. Специализирал е в СССР, Великобритания, САЩ и Австрия. Автор е на 17 научни монографии, на повече от 100 научни статии у нас и в чужбина, участвал е в над 120 научни конференции у нас и в чужбина. През 2006 г. е награден с орден “Стара планина” втора степен за “изключително големите му заслуги към Република България в областта на икономическите науки и във връзка с изтичането на втория му мандат като член на УС на БНБ”.

Икономиката на предлагането не възниква и не се налага от академични среди, а и сред съплай-сайдерите има малко изявени и признати икономисти. Най-изявен такъв е R.Mundell (по-късно, през 1999 г., Лауреат на Нобелова премия по икономика за "неговия анализ на монетарната и фискална политика при различни валутни режими и за неговия анализ на оптималните валутни зони"), който обаче обвързва позицията си с много условности. Показателно е изказването на M.Feldstein (дългогодишен ръководител на Националното бюро за икономически изследвания, президент на Американската Икономическа Асоциация 2004 г.), че той "никога не е виждал A.Laffer да се включва в каквато и да е среща на професионални икономисти, където се дискутират сериозни икономически тези". Двигатели на съплай-сайд идеите са журналистите, обединени най-вече около The Wall Street Journal и National Observer. P.Krugman счита, че съплай-сайдерите са дошли от "покрайнините на икономическата наука" и че "икономиката на съплай-сайда беше и си остава движение на аутсайдери". Също според него "съплай-сайдерите поначало не разчитат на емпирични доказателства в подкрепа на възгледите си; те вярват, че идеите им са задължително логически правилни", т.е., заключава той, "те са маниаци" (Амбулантно благополучие. С., 1999).

Квинтесенция на съплай-сайд идеята е, че по-ниското данъчно облагане обезателно ще трябва да ускори икономическия растеж. То изглежда толкова очевидно, че не се нуждае от доказателство. Анти-доказателства обаче се привеждат от не-съплай-сайдерите. Известен е един аналитичен резултат на L.Summers (главен икономист на Световната банка 1991-93 г., 71-ви финансов министър на САЩ, 1999 г.) от 1980 г., например, който доказва, че "дори и при пълно елиминиране на корпоративния данък ще минат почти десет години, за да се повиши производството на САЩ с един процент".

Седемдесетте години на ХХ в. са драматични за световната икономика. В началото на декадата светът се разтърсва от повсеместния отказ от златно-доларовия стандарт, в средата се разразява безпримерната енергийна криза, последвана към края от повторен възходящ рейд на енергийните цени. Когато Р.Рейгън влиза в Белия дом през 1981 г., негова приоритетна икономическа задача е да се пребори (по неговите собствени думи) "с двуцифрената инфлация, висока безработица и лихвен процент от 21.5%". Той прегръща идеите на съплай-сайдерите и вижда решението на проблема в 30-процентно съкращаване на данъците в рамките на три години (реално се отчита 25-процентно съкращение). Данъчно-облагаемите подоходни групи са намаляват от четиринайсет на три. Данъчната ставка за най-високодоходната група спада от 70% (1981 г.) на 28% (1988), но се повишава на 38% през 1989 г. Корпоративният данък се намалява от 28% на 20% (1981 г.), но отново нараства на 28% (1986 г.).

Цялостната обобщаваща оценка на резултатите от приложението на рейгъномиката далеч не е еднозначна. При сравнителния анализ на макроикономическите показатели преди (1973-80 г.) и по време на Президентството на Р.Рейгън (1981-88 г.) (Таблица 1) се откроява известно ускорение на икономическия растеж при снижение на средногодишната инфлация, но се влошават други немаловажни показатели. Основната цел (стимулирането на инвестициите) не успява да се постигне - относителната инвестиционна активност остава на едно и също равнище, а спестяванията дори относително намаляват.

Таблица 1

Макроикономически показатели за САЩ:
1973-80 г. и 1981-88 г.

Източник: Hess P., C.Ross - Principles of Economics. WPC, 1993, 523 p.;

Социалните последствия от съплай-сайд политиката се оказват категорично неблагоприятни. Безработицата нараства, увеличава се и броят на семействата, които са под официалната линия на бедност. Работната седмица намалява, но намалява и реалното почасово заплащане.

Рейгъномиката не съумява да се справи с бюджетните проблеми - дефицитът на федералния бюджет нараства повече от два пъти! Брутният федерален дълг по време на Президентството на Р.Рейгън също се удвоява.

Опитът на САЩ с рейгъномиката не бива да стои настрани от полезрението на макроикономическия елит у нас. Очакванията на макроикономическото управление, които са изградени на логически конструкции, не винаги се оправдават. Намаляването на данъчната тежест следва да се извършва внимателно, при непосредствено проследяване на възможните ефекти, толкова повече, че данъчните ставки у нас се включват в ниската половина на данъчните проценти на страните от Европа и развития свят. В действителност проблемът на приходите в държавния бюджет е не толкова в данъчните ставки, колкото в данъчната основа и тяхната събираемост, т.е. много повече институционален, отколкото фискален.

Рейгъномиката в САЩ води до нарастване на бюджетния дефицит и на държавния дълг. При нас подобно развитие е неразумно и немислимо да се допусне, поради което резултатът рефлектира (и ще рефлектира) върху ниското качество на обществените услуги и неустойчивостта на социалния мир.

Основната хипотеза, върху която се изгражда икономиката на предлагането, е очакването, че по-ниското данъчно облагане ще повиши темповете на икономически растеж. Практиката, а и дори теорията, далеч не го потвърждават. Много по-непосредствен резултат е поляризацията на доходите, по-точно богатите стават по-богати, а бедните обедняват още повече.

Наивно и самонадеяно е да се мисли, че намаляването на данъчните ставки е философския камък на икономическия ни растеж и от само себе си ще реши текущите ни икономически проблеми. Дори A.Laffer посочва, че "самата крива на Laffer не казва дали намаляването на данъците ще увеличи или намали постъпленията" (Laffer Curve: Past, Present, and Future. The Heritage Foundation, 2004, Internet). Реакцията на постъпленията зависи от много други съпътстващи фактори. В една икономика, където измамата и кражбата са основни доходоносни дейности, и където няма утвърдени навици за уважение към институциите, експерименталното заиграване с данъчните ставки е прекалено и ненужно рисковано мероприятие.

Етикети: данъци 

Сподели: По имейл В Ibox.bg Във Facebook В Svejo