На 15 ноември във Вашингтон се събраха държавните глави на двадесет страни, които представляват две трети от световното население и 85% от световното богатство. Не малко задружни усилия бяха необходими, за да бъде осъществена  срещата на Г 20, на която трябваше да се положат основите на една нова световна финансова архитектура.

Очакванията на икономическите актьори и общественото мнение бяха големи. Даже прекалени, както създаването на един „супер полицай" за една криза, която оставя отпечатъци върху цяло поколение. Както не трябва да се очаква нищо повече от една дискредитирана и приключваща мандата си администрация на Буш, освен зелена светлина за реформите. Въпреки това, тази среща даде незабавни резултати по две точки.

Главният резултат беше конкретизацията, че светът се е променил. Два месеца след една криза с необичайни размери, за пръв път след тази от 1930 г., срещата във Вашингтон приключи с един символичен акт.

Смъртният акт на отживелия конклав

който от времето на петролната криза от 1973 обединяваше 7-те велики и към който по-късно се присъедини Русия на Елцин и след това на Путин. Най-после беше сложен край на бинарната представа за света и беше ликвидиран един клуб, който губеше своя смисъл и който в моменти на преходна еуфория канеше някой държави, за да подържа илюзията, че е отворен за всички.

От сега нататък, Г 20, в разширената композиция, която обхваща от Китай, Индия, Индонезия, до Бразилия, Аржентина, Мексико и Южна Корея (без Швейцария, която изпусна влака), представлява едно многополюсно общество от хора с еднакви идеи, което ще трябва да се заеме сериозно с многобройните проблеми на световната икономика. Тази нова ситуация намери израз в едно символично послание. Двадесет страни с различна степен на мотивация, с икономики на различен стадии на развитие и понякога с болезнен опит от „помощите" на МВФ, които обаче имат общото желание да работят заедно, координирано и в разширени мащаби за създаването на нови правила и незабавно възстановяване на световния икономически растеж.

Един нов Bretton Woods? Жизнено важен императив!

Световната икономика се върна в състоянието от преди осем десетилетия с една масивна криза, която започна в САЩ, които бяха и продължават да бъдат доминиращата финансова мощ. Голямата депресия през 30-те години беше задълбочена първо от неспособността да бъдат осъществени икономически кооперирания, второ от дезинтеграцията на световната икономика и трето от възраждането на национализма и протекционизма. За щастие в нещастието, кризата от 30-те години предизвика една истинска революция на икономическата мисъл. „Никога повече такива ситуации" това беше главната цел, която си поставиха преговарящите в Bretton Woods. Днешните правителства имат всичките основания, за да си поставят същата цел. Развитието на кризата доказа, че един еквивалент на конференцията през юли 1944 г. в хотел Mont Washington в Bretton Woods вече не е абсолютна утопия, както се твърдеше доскоро, а един важен императив.

За да бъдат преразгледани от основно теориите, нагласите и моделите, няма защо да се чака ситуацията да се успокои. Конференцията в Bretton Woods приключи през юли 1944 г., когато Втората световна война беше още далеч от края. Ако преговарящите тогава можеха едновременно да воюват и да предефинират световната икономика, защо сегашните управляващи да не могат едновременно да ликвидират кризата и да реорганизират глобалните институции?

В момента глобалната финансова система засича. Условието да заработи отново плавно е тя да остане отворена за да предлага изгодни възможности на все по-голям брой актьори. Преди всичко е необходимо обаче, едно трайно и солидно икономическо и финансово коопериране между държавите. То няма шансове да се реализира между държави, които са затворени в себе си, със сплашено население и ксенофобски настройки. Това, което става сега, се намира в пресечната точка на глобалната макро-икономика (валути, обменни курсове, баланси на плащанията и др.) със световните финанси (финансови и капитални потоци, финансова неустойчивост и заразяване и др.). Следователно, кооперирането остава жизнено необходимо!

Как да се постъпи?

Най-напред ще трябва да се изяснят предизвикателствата

Първото от тях е невъзможността да се разчита на финансовата политика на страните със значителни и трайни излишъци в текущите сметки. През 1944 г. това беше едно от най-големите опасения на Кейнс. По ирония на съдбата, тогава проблемът беше американският излишък. Днес, това е рязкото намаление на възможностите на американските домакинства, както и на тези от страните с високи доходи, да уравновесят огромните излишъци в текущите сметки, генерирани от Китай, Япония и страните износителки на петрол. Страните с положително салдо обичат да критикуват тези, които харчат това, което биха могли да отпуснат като кредит. Първите обаче, скоро ще се убедят, че не могат да се лишат от разточителството на вторите.

Второто предизвикателство е финансирането на страните страдащи от резки прекъсвания на притока от капитали. Редица изплуващи страни направиха огромни и скъпо струващи усилия за да намалят тяхната уязвимост чрез натрупването на чуждестранни девизи. Според последните статистики, общата сума на валутните резерви на изплуващите страни надхвърля 5500 млрд. долари. Сума,  в сравнение с която резервите от 260 млрд. д. на МВФ изглеждат смешни. Въпреки всичко, мярката за самозащита на изплуващите страни се оказа неефикасна и както беше констатирано, твърде неравномерно разпределена.

Третото предизвикателство е създаването на една нова финансова система, която е по-слабо уязвима спрямо главозамайващите вариации, изразени в апетита за поемане на рискове, който премина от безогледното финансиране на всичко, колкото и да изглежда смешно, до финансирането на нищо, колкото и да е похвално.

Последното предизвикателство е да се направи така, че

новата архитектура на глобалните институции да бъде по-легитимна

отколкото днес. Създадените от Bretton Woods институции: Световната банка и Международният валутен фонд (МВФ), са почти изцяло подчинени на западните сили. Що се отнася до МВФ, през 2007 г. САЩ притежаваха 17,1% от неговите квоти а ЕС 32,4 на сто. Китай притежаваше само 3,7% а Индия 1,9 на сто. Явна аномалия. Също както отредената „по право" роля на групата от седемте най-индустриализирани страни да бъдат координатори на световната икономика. Още повече, че три от страните в тази група (Германия, Италия и Франция) нямат независими валути.

При тези обстоятелства, какви мерки трябва да се вземат за да се приемат различните предизвикателства. Без съмнение ще бъде възможно - даже необходимо! - да се модифицира глобалната архитектура. Макар и да е само за по-точното отразяване на измененията в съотношението на силите в икономиката. Също ще бъде необходимо да се дадат по-големи финансови ресурси на МВФ, за да бъдат осигурени новите кредитни облекчения за краткосрочните заеми. Ще бъде твърде оптимистично, да се счита, че МВФ ще бъде в състояние да предупреждава достатъчно рано за опасността от една нова криза. Даже и да е възможно, ще бъде твърде невероятно страните с голяма финансова тежест да реагират на неговите предупреждения.

Също няма място за оптимизъм и относно възможностите за прекъсване на връзките, които свързват банковата дейност в качеството и на система в услуга на икономиката и банковата дейност в нейното качеството на голямо казино, което предлага възможности за огромни печалби. Правителствата на богатите страни отпушиха бутилката и оставиха затворения дух на капиталните потоци да се изплъзне, те предоставиха свобода на банките да спекулират с парите на данъкоплатците и те се превърнаха в една индустрия която носеше огромни печалби на участващите.  Днес ще бъде много трудно, но не и невъзможно, те да бъдат вкарани в крак.

Да се надяваме, че бъдещето ще опровергае всички песимистични прогнози и че резултатите от срещата Г 20 на 15 октомври ще стимулират създаването на един календарен план за сериозни реформи, създавайки работни групи, които да представят ефикасни и радикални предложения. Но, най-напред ще трябва да се излезе на всяка цена от кризата. След което ще трябва да се положат максимални усилия, за да бъдат избегнати нови катастрофални финансови сривове в бъдещето. Ако това не бъде направено от сегашното поколение, кой ще го направи? И ако не бъде направено веднага, кога ще бъде направено?

Парадоксите на кризата

Най-напред парадоксът на спестовността на Кейнс. В периодите на рецесия, увеличението на спестяванията облагодетелства частните лица, но вреди глобално на икономиката, като образува порочен кръг, който само превръщането на бюджетните излишъци и обществените спестявания в консумация може да наруши. Следователно, правителствата трябва да предприемат енергични бюджетни мерки.

Вторият парадокс засяга финансовите учреждения. Логично, по примера на отделните консуматори, всяка банка търси да намали нейните дългове, като продава активи. Но ако всичките банки започнат да действат едновременно, финансовите пазари ще се сринат, увеличавайки де факто задлъжняването. И в този случай държавата трябва задължително да се намеси. Тя трябва или да инжектира капитали или, което е по-ефикасно, да изкупи токсичните активи.

Третият парадокс е на национално ниво. Желанието на развитите страни да предотвратят срива на техните финансови системи и да възстановят кредитните пазари, имаше неочаквани последствия върху изплуващите страни, предизвиквайки масивно изтичане на капитали и отслабване на техните финансови системи. Развитите страни съзнателно или несъзнателно поеха риска, изплуващите страни да преминат в отбрана. А това би означавало силни конкурентоспособни девалвации, търговски бариери, субвенциониран износ, вносни квоти и други предпазни мерки. Но протекционизмът не беше ли обявен за един от „капиталните грехове" на голямата депресия през 30-те години?

Могат ли да се гарантират спестяванията?

Още от началото на сегашната финансова криза се виждаше, че координираната акция на световните финансови органи се ръководи от два основни принципа. От една страна, грижата да бъдат гарантирани на всяка цена частните спестовни влогове и от друга страна, волята да не се повтарят грешките, които доведоха до кризата от 30-те години.

Твърде похвални, тези намерения вече се подлагат на сериозни съмнения. Не е нужно човек да бъде голям финансов експерт за да разбере, че решението на финансовия министър, Henry Paulson, да остави банката Lehman Brothers да изпадне във фалит беше огромна грешка. От тогава, както можеше да се очаква, финансовото домино започна да пада.

В момента финансистите си дават вид, че не се интересуват от стойността на фактурата за пагубното решение Lehman Brothers да бъде изоставена на нейната съдба. При все това, на тях беше известно, че повече от 400 млрд. д.  от дебита на тази банка са гарантирани чрез така наречените CDS ("credit default swaps").

Тъй като дългът на Lehman Brothers тежи с около 8 цента върху всеки долар, това означава, че банките от цял свят ще трябва в близко време да салдират в техните баланси, едните като кредитори, другите като дебитори, повече от 350 млрд. долари. Тази сума е само върхът на айсберга. Глобалните теоретични стойности, ангажирани в кредитните деривати, надвишават неколкократно световния брутен вътрешен продукт.

За тези умопомрачителни суми, които, може би, един ден ще трябва да замразят, централните банки предпочитат да не говорят. Естествено, те са загрижени преди всичко, да защитят частната спестовност - необходим залог за политическата стабилност. Но тъкмо там думите изразяват пълния си смисъл: „гарантиране на влоговете" не означава нито свободен достъп до тях по всяко време, нито продължителна защита на тяхната покупателна способност.

Всички икономики са застрашени

През 2007 световната икономика отбеляза н реален растеж от 3,7%, според МВФ за 2008 г. той ще достигне 2,7%, докато през 2009 - едва 1,9 на сто. Не е изключено, икономиките на богатите страни да останат в застой през цялата 2009 г.. Добрата новина ще бъде 6% среден икономически растеж в африканските страни. Aзия отново ще бъде на първо място със среден растеж от 7,7 на сто.

МВФ започна да помага. Първите, които получиха помощ, бяха Исландия, Пакистан, Украйна. Списъкът на страните, които срещат затруднения, обхваща също така България, Естония, Литва и Турция. На пръв поглед изглежда, че Индия и Китай са защитени, но те също ще бъдат засегнати. Едно е сигурно. Изплуващите икономики няма да прекъснат връзките си с напредналите. Което е логично, тъй като САЩ и ЕС участват с 54% в световното производство. Ако се прибави Япония, пропорцията ще достигне 63 на сто. Едно значително забавяне на икономическия растеж в тях ще се отрази отрицателно върху икономиките на останалия свят. През 2009 г. МВФ предвижда инфлация от 2% върху стоките за широко потребление в развитите страни. Новината е лоша за износителите. Но от друга страна, това ще предизвика почти навсякъде намаления на основната лихва. Даже ако тези намаления окажат слабо въздействие те, все пак , ще бъдат добре дошли.

Явно, при сегашните обстоятелства монетарната политика сама по себе си не е достатъчна. Светът е изправен пред една кейнсианска кризисна ситуация, която изисква кейнсиански мерки. Казват, че бюджетните дефицити ще достигнат немислими върхове. Какво от това?

                                                                      От Женева специално за сп."Икономика"

Сподели: По имейл В Ibox.bg Във Facebook В Svejo