Напоследък отново се повдига дебатът за наследството на комунизма и връзката му с настоящото положение на българския гражданин. От дистанцията на времето оценката за пътя, който е избран от България за икономическо и социално (вкл. политическо) развитие, може да се оцени и в положителен, и в отрицателен аспект. И това се прави често.

Действителността, в която живеем, показва, че страната не се е развила правилно, а какво е можело да стане като че ли никой не го интересува вече. Въпроси, като тези: дали България е можело да стане Силициева долина на Източна Европа благодарение на външните кредити?; трябвало ли е икономиката да е толкова тясно обвързана с икономиката на бившия СССР?; ако страната не беше натоварена с тежките дългове от комунизма, дали сега стандарта на обикновения българин щеше да е по-висок?, вече не са състоятелни.

Важно е да се опитаме да разгледаме процесите така както са се случили, при това безпристрастно. И на базата на трезва преценка да се опитаме да оценим икономическите явления и процеси, което да позволи да се противоставяме на бъдещото проявление на негативни тенденции водещи до дългови кризи.

И така: какъв е генезисът на дълговия проблем на България.

Този въпрос е твърде сложен от гледна точка на неговото дефиниране, тъй като разполагаме с оскъдни статистически данни за периода преди 1990 г. в условията на централно-планова икономика. Това налага да се търсят и използват предимно статистически източници извън страната. Причина за този факт, е че до началото на 90-те години у нас няма "дългова" статистика, или ако има, то нейното съществуване е обусловено от „обслужване интереса на управляващите". А той е да се предоставя на широката общественост само благоприятна информация. Трябва да се спомене фактът, че външната задлъжнялост на една страна зависи много от цялостното икономическо развитие и политика на държавата, а управлението на външния дълг е само елемент от това цяло.

Към края на 1989 г. икономиката на страната се характеризира със спадане на икономическия растеж, значително ускоряване на инфлационните процеси, стремително нарастване на дефицита по текущата сметка на платежния баланс и ръст на външната задлъжнялост. Тази неблагоприятна ситуация е външно проявление на дълбоките структурни проблеми във функционирането на икономическата система или по-точно на нейната всестранна криза.

Към началото на 1990 г. общият размер на външния държавен дълг (ВДД) по официални правителствени данни, възлиза на около 10,6 млрд. щатски долара. Тази сума е резултат от лавинообразното натрупване на ВДД от средата на 80-те години. Но за да се стигне до нея е удачно да се проследи накратко динамиката на дълга от 1970 г. до 1989 г.

Макар и разглеждайки като цяло в този материал само държавния и държавно гарантирания външен дълг, поради липса на друга информация, се извършва наблюдение върху брутния външен дълг на страната, но като се има предвид липсата на частен сектор за периода, те могат да се разглеждат като почти равнозначни.

Външния дълг може да се представи така:

Фиг.1. Външен дълг на Р България за периода 1970-1990г*

Прави впечатление, че най-значително увеличение на общата сума на дълга е през 1979 г. и в интервала от 1985 до 1989 г. (виж: фиг.1). Няколкократното нарастване на дълга за периода 1971-75 г. е резултат от нефтената криза (Първият нефтен шок), разразила се в края на 1973 г., когато цените на нефта в световен мащаб се покачват значително. Покачването им продължава чак до 1980 г.

Паралелно с увеличаване на ползваните кредити за изграждането на големи инфраструктурни обекти в страната (свързани и с тежката промишленост) и за развитието на нови отрасли като електрониката, това води до покачване на дълга. През 1984 г., когато световната финансова общност търси приемливи решения за справяне с дълговата криза на развиващите се страни, външната задлъжнялост на България достига най-ниското си абсолютно равнище.

Следващата 1985 г. се отличава с подобряване условията на кредитиране за страните от Източна Европа, заедно с общото спадане на лихвените равнища.[1] Но от този момент нататък, въпреки благоприятното развитие на международните политически и финансови условия, външният държавен дълг на България започва системно да нараства. Основни причини за това могат да се търсят в слабото използване на новоизградените мощности и не завършването на такива (има се предвид обекти като АЕЦ Белене, чието довършване се очаква да въздейства върху величината на ВДД и в бъдеще); тоталното одържавяване на селското стопанство и в резултат на намаляване производството на особено важни продукти за населението; и неизпълнението на ангажиментите към СИВ, което задълбочава неравновесията в стопанството след 1985г.

На свой ред през 1989г. се стига до спад в националния доход и БВП. Притъпяването на отрицателното въздействие на неравновесията върху икономиката и жизненото равнище се реализира предимно на основата на външна задлъжнялост, което води до постепенното нарастване на ВДД от 1985 до 1989г. Въпреки всичко през 1988 и 1989г. България продължава да получава банкови заеми при видимо добри условия, и то на фона на намалелите валутни резерви на страната след 1985г. и бързото нарастване на сумата по обслужване на външния дълг. Според западни финансови източници[2] причина за това е, че от началото на 1988г.

България започва да предоставя валутни опции по сключените заеми, което позволява на кредиторите да изискват погасяването на задълженията във валута, която е поскъпнала за срока на заема. При това положение дългът се увеличава автоматично в сравнение с първоначалната сума.

В крайна сметка на база статистическите данни от фиг. 1, може да се направи извода, че дълговата и ликвидна криза за България настъпва през 1987 г. Като се има предвид, че след 1985 г. равнищата на международните лихвени проценти спадат осезаемо, а и положителното отношение на финансовата общност към усилията на страната да намали външния си дълг, може да се твърди, че са съществували обективни условия за провеждане на коренно различна външно-дългова и икономическа политика в критичния период 1986/1987 г.

Вместо това, след като българските власти тогава се забавят с мерките за спиране на нарастването на външна задлъжнялост, страната изпада в т.нар. „дългов капан", чийто ефект е обявения мораториум от Българска външнотърговска банка (БВТБ - дн.Уникредит Булбанк) през 1990 г. в самото начало на прехода към пазарна икономика.

За по-пълното разкриване на генезиса на дълговата криза, е наложително да се отбележи факта, че за периода 1984-1989 г. стойностите на съотношенията брутен/нетен външен дълг към сумата на износа нарастват значително, особено след 1985 г., което се отразява в таблица 1.

Таблица 1: Основни показатели за външната задлъжнялост на Р България, (в %)

Години

1984

1985

1986

1987

1988

1989

Брутен дълг/износ

64

113

196

214

271

379

Нетен дълг/износ

21

44

140

178

209

337

Нето лихви/износ

4

3

10

10

15

24

Обсл. на дълга/износ

20

16

31

30

58

74

Валут.резерви/внос

53

63

38

33

44

36

 


 

 

 

 

 

 

 

 

Източник: ECE, Economic Bulletin for Europe, vol. 41 (N.Y.1989)

Нарастването след 1985 г. се дължи на натрупването на външни задължения, когато износът през това време е стагниран. Освен това, след 1986 г. се увеличава значително краткосрочния външен дълг. Най-вероятно той е непрекъснато рефинансиран, без да се постига реално преструктуриране на сроковете, което от своя страна оскъпява външното финансиране и значително увеличава дълговото бреме към края на 1989 и началото на 1990г.

В крайна сметка това са само част от основните зависимости и причини за натрупването на големия държавен външен дълг и косвено за въвеждането на Валутния борд у нас. Борд, който предопредели икономическото развитие на страната през последните 15 години.  Но винаги когато се встъпва в посочения дебат независимо от времето е необходимо да се прави ясно разграничение. Понастоящем все още няма доказана причинно-следствена връзка между тази задлъжнялост на националното стопанство и текущото състоянието на всеки български гражданин.

Пренасяйки обаче основните причини изведени тук за дълговия проблем на България върху проблема за обедняването на народа, можем да направим следните кратки изводи:

- Първо, загубата на пазарите на СССР след 1989 г. може да се повтори и сега. Какво ще стане с българската икономика, ако ЕС се разпадне?

- Второ, няма нищо лошо от това, че страната е натрупала огромни задължения заради реализирането на амбициозни проекти в националното стопанство. Все пак инвестициите в активи с източник външни заеми са оправдани, тъй като те генерират приходи в бъдеще и могат да обслужват тези задължения.

Друг е въпросът защо структуроопределящи предприятия, конкурентоспособни на европейско ниво бяха оставени в годините на преход да се управляват неефективно, което доведе не само до техния фалит, ами и до отказ на страната от лидерските позиции в перспективни сектори на международната икономика и търговия. В резултат на това беше намалена заетостта и се запазиха ниски доходите на населението.

*източник: Христов,Х.Тайните фалити на комунизма.,Сиела, София, 2007, стр. 24, 260-270

[1] Тодорова, М. Външният дълг на България, Информа, 1990

[2] BIS, International banking and financial Market Developments, Basle, February 1990.