С актуализацията на Бюджет 2014 и встъпването в длъжност на новото правителство се очаква правителствения дълг (вътрешен+външен) на страната да нарастне до 22,5 млрд.лв (28,4% от прогнозния БВП). Това е числото, което е записано в проекта на закон за изменение и допълнение на закона за държавния бюджет на страната за 2014 г.

Много или малко са 22,5 милиарда лева?

Днес този въпрос няма решение. Свидетели сме как партии, говорят срещу тези, които теглят нови заеми, но почти винаги правят същото, когато им се отдаде такъв шанс. Т.е. когато са на власт! Въпреки това, почти всички водещи експерти и анализатори са на мнение, че са малко. Нека проверим тази хипотеза.

Известно е, че основно държавният дълг се формира на база натрупваните през годините бюджетни дефицити, т.е. когато всяка година разходите на правителствата изпреварват техните приходи.

След лошото дългово наследство от времето на централноплановата икономика, България успя в края на 2008 г. да свие своят дълг, генериран от правителствените власти, до нива, които бяха предпоставка за устойчиво развитие на икономиката. Дори и след това, по време на световната криза, страната ни се позиционираше успешно на фона на задлъжнялостта и дълговата криза, обхванала множество от страните членки на ЕС или т.нар. „Клуб на богатите", към който се присъединихме малко преди избухването на глобалната икономическа криза.

Именно в рамките на този клуб, днес, България има повод да се гордее със своят нисък дял на публичен дълг спрямо Брутния вътрешен продукт (18,9 % в края на 2013 г.). Вторият най-нисък дял след Естония (10,0 %). Разбира се, това продължава да дава основание на много експерти и анализатори да оправдават увеличаването на задлъжнялостта на страната ни в трудни периоди като текущия. Но и това преимущество на българските държавни финанси е на път да бъде загубено!

За какво става дума?

Анализът на представянето и динамиката на развитие на публичните финанси на страните членки от ЕС-28 за периода 2008 - 2013 г. показва, че в 5 поредни години от 2009 до 2013 г. България действително има вторите най-добри показатели по отношение на публичната задлъжнялост спрямо големината на икономиката. За това време беспорен отличник е Естония. За разлика от естонците обаче, нашето общество може да се гордее с това, което е направило за периода от фалита на държавата през 1997 г. до 2008 г., след като посочения показател, измерващ общото дългово бреме на една нация, спада от нива от 108,3 % до 13,7 % в края на 2008 г., преди началото на глобалната криза, или около 8 пъти. А заедно с това икономиката нарастна около 4 пъти! Факт без аналог в Европа, а и света може би? Безспорно това е едно от най-големите достижения на българските правителства в целия преход към пазарна икономика. Но и тук, като че ли не трябва да се абсолютизират нещата, след като не е ясно дали и доколко понижението на един дълг с такива темпове е здравословно за икономическата система на една страна. Съвсем резонно идва и въпросът можеше ли във времето дотук да намаляваме по-плавно обществения дълг, за сметка на правителствените спестявания, които да бъдат насочени към финансирането на публични инвестиционни програми с висока добавена стойност.

Нека отново да си послужим с тенденциите в рамките на ЕС-28. Така например не може да не се спомене безспорният факт, че всички страни в този съюз имат по-висок жизнен стандарт от България. И това не е от днес. Дори последния член - Хърватия (излязла от войни страна!), показва по-добри показатели. Но е вярно също така, че всички тези страни имат публичен дълг, който надхвърля дълга на България, а и размера на собствените им икономики. За сведение Хърватия има 4 пъти по-голям дълг от България, Кипър и Литва - почти 2 пъти, Полша - 30 пъти, Румъния - 8 пъти, Словакия - 5 пъти, Словения - над 3 пъти. Т.е. очакванията са в дългосрочен план страната ни да се представя по-добре от повечето икономики, които са близки до нас по структура, размер и тенденции, след като можем да изкарваме повече отколкото дължим!

В тази връзка ще спомена и думите на един от големите икономисти Дж. М. Кейнс, който казва, че в дългосрочен план всички сме мъртви. С други думи настоящето е по-важно и с оглед на страни като Гърция, то ниските му нива не са за предпочитане, след като можем чрез дълг да създадем голяма икономика и висок жизнен стандарт на населението. Поне за период от две три десетилетия?

Явно и България върви натам. Или действията и намеренията на правителствените власти говорят за нещо подобно?

Щом всички го правят, защо и ние да не го направим?

Дотук разбрахме, че няма пречки пред България да увеличи своето дългово финансиране с оглед на макроикономическото и финансово състояние на страната. Да, но гледайки съотношението „дълг/БВП" трудно можем да разберем кое би било най-доброто за обществото?

Съществена черта на решаването на тази задача, е да споменем два много важни акцента, а именно скоростта, с която се увеличава публичния ни дълг и какъв е размера и динамиката на частния дълг в икономиката.

В европейски план, от началото на глобалната криза (за периода 2008-2013 г.), страните с най-висок среден темп на нарастване на правителствения дълг са Румъния, Словения и Литва. В това отношение България е на 16 място (със среден темп на нарастване за периода от 9,4%). Интересно е, че дори има страни, които през 2013 г. спрямо края на 2012 г. са намалили своя дълг - Чехия, Дания, Германия, Латвия. Т.е. страните от Европа вече се опитват не само да решават проблемите си, но и да вървят напред. Въпреки това, на този фон, и тук страната ни стои относително добре.

Да, но до 2014 г.! Настоящата година, е първата, която обръща благоприятните макроикономически тенденции на България с неясен дългосрочен ефект и хоризонт на очакванията. Както споменахме в началото, очакванията са в края на 2014 г. след актуализацията на закона за държавния бюджет страната ни да има дълг в размер на 22,5 млрд.лева. Или нарастване с 52,7 % спрямо година по-рано. Нещо, което за 5 години от 2009 до 2013 г. кумулативно не е постигано! За сравнение в ЕС, по-високо едногодишно шоково нарастване реализират само страни като Латвия (139,5 % през 2008 г. спрямо 2007 г.); Люксембург (115,6 % през 2008 г.) Ирландия (68,6% през 2008 г.); Румъния (63,0 през 2009 г.) и Литва (55,3 % през 2009 г.). Ако си спомним, все страни (с изключение на Люксембург) с финансови проблеми и донори на финансова помощ от ЕС и/или МВФ?

Успоредно с тези съждения, при решаването на задачата много или малко са тези 22,5 млрд. лева публичен дълг, трябва да имаме предвид състоянието и на частния дълг. Или това е дългът на стопанските субекти, които се акумулира от тяхната независима от държавата дейност. Движен от конюнктурата, перспективата за европейско членство, възможностите за бързи печалби, липсата на пречки за репатрирането им, либерализацията на финансовия и търговски сектори, доведоха до бързо нарастване на външните капитали в България. Повечето от тях по своята същност заемни. Така само за две години от 2006 г. до 2008 г. частния външен дълг нарастна 1,6 пъти. А към края на 2013 г. той е почти 5 пъти по-голям от сумарния външен и вътрешен дълг на правителството.

И все пак от графиката, за периода на глобалната криза, е видно поддържането на този дълг в постоянни нива. Връщайки се в реалността обаче, то трябва да признаем, че това е тенденция, която е в голяма степен в унисон с глобалните процеси на деливъридж, пресушаване на преките чуджестранни инвестиции и в резултат на защитните мерки на някои от големите страни в глобален план, отколкото на системни мерки. Знаем също така, че високата външна задлъжнялост на националните икономически агенти играе своята задържаща роля на икономиката в условия на външни шокове. Така, вместо цитираните несъразмерни размери на задлъжнялост да бъдат балансирани, нещо повече те ще бъдат задълбочавани с помощта и на правителството в рамките на неговия бюджетен план.

Изт: БНБ/ Статистика; Евростат; МФ

Всичко изведено дотук ни внушава, че 22,5 млрд. лева държавен дълг е голяма величина, твърде голяма за нашето дередже!

А отговорът на основния въпрос, не е изчерпан. Има и друго измерение. Всъщност, ако знаем какво да правим с един заем, то и колкото и голям да е той, може много по-лесно да се възприеме, поеме и върне от една икономика, от едно общество. За съжаление България не знае! Обществото не знае! Не знаеше досега, няма да знае и за много години напред!

Всъщност съществува едно златно правило в публичните (а и корпоративните) финанси, което казва, че заем се взема, за да се инвестира в актив, който изплаща дълга, и носи добавена стойност. В този ред на мисли нсе връщаме отново в Европа - близката нам Европа - давайки за пример Хърватия, която след края на войната в средата на 90-те години на ХХ век, най-напред тегли от Световната банка заем в размер на 10 млрд. щ.д., които инвестира в инфраструктура - пътища, пристанища, летища, стимулирайки отрасъла, който й носи най-големи приходи, а именно туризмът.

Въпросът е какво направи през това време България? В кой стратегически отрасъл инвестира, кой отрасъл разви, за да спечели от него. Нещо повече, днес и за в бъдеще правителствата ни имат намерение да взимат назаем и периодично да задължават нацията, за да покриват „масрафа" на привилегировани групи „крони капиталисти" (заб: забогатяващи, на базата на познанствата си с властта хора) в случаи като „КТБ". Плюс нарастващия натиск за разходи на провалената социална, образователна и здравна политика на държавата, придружени от острите последици на националната демографска и етническа катастрофа.

Затова е важно, не да се питаме много или малко са 20 и няколко милиарда лева, а какво иска(х)ме срещу тези пари от нашите правителства. Тези, които се разпореждат с нашите пари, и много често заради, които ги взема(х)ме назаем!

В обобщение, поводите за изтънчена гордост за България с някой икономически показатели в рамките на ЕС намаляват и дори изчезват през 2014 г. с реализирането на намерението на правителството да реализира плановете си по отношение на разпореждането с дълговия капацитет на нацията. Всъщност суверенният дълг едва сега започва да расте застрашаващо, генерирайки лоши сигнали към глобалната икономическа общност, напомняйки за времената на централноплановата икономика на България и задълбочавайки дълговите дисбаланси при частните субекти и потенциала им за относително евтино финансиране.

В такива обстоятелства е задължително обществото-донор да поиска нещо срещу своите пари, срещу своите лишения. Много ясно трябва да се заяви на властовия елит, че увеличението с над 50 % на държавния дълг за година трябва да стане/става по схемата „дълг срещу реформи", или „дълг срещу инвестиции". Дълговете вече не трябва да са безплатни за властимащите-бенефициенти. Време е да се подпише Обществен договор между донори и бенефициенти, в който ясно да се посочат правата и задълженията и на двете страни по него. Както и да се предвидят някои клаузи за нарушаване, особено от страна на властта!