Изправени пред огромни бюджетни дефицити, редица западни правителства решиха да свият бюджетите колкото е възможно повече и по-скоро, с надеждата, че това ще предизвика един ефект на експанзия. Разбира се, изгледите за успех са минимални, но за щастие има други по-добри алтернативи. Лошото е, че те не са ортодоксални. Днес, мнозина „авторитети" предпочитат ортодоксалните рецесии пред неортодоксалните оживления на конюнктурата.

Възможно ли е една строга бюджетна дисциплина да бъде благоприятна за оживлението?

Преподавателите от Харвардския университет Alberto Alesina и Silvia Ardagna твърдят, че перспективите за намаление на бюджетния дефицит повишават доверието на инвеститорите и консуматорите, което води до оживление на консумацията и намаление на рисковите премии. От друга страна, заздравяването на бюджета може да увеличи предлагането на работна ръка, капитали и предприемачество. Същите автори стигат до заключението, че бюджетните корекции, които се опират върху съкращаване на разходите без повишение на данъците, са много по-ефикасни за намаление на дефицитите спрямо БВП, отколкото корекциите, които се основават върху повишението на данъците. Освен това същите автори подчертават, че първият вид корекции не могат да предизвикат рецесия. Тази аргументация подкрепя решението на новият британски финансов министър George Osborne за въвеждане на един изключително строг финансов режим.

Дали тази аргументация е убедителна? С една дума: не! Авторите групират статистически данни, които се отнасят за някой от членовете на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие като Дания, Швеция, Ирландия и Финландия в периода 1970 - 2007 година. Те не се съобразяват с обстоятелството, че въздействието на бюджетните корекции върху реалната икономика зависи до висока степен от обстоятелствата.

Всяко намаление на бюджетния дефицит трябва да бъде компенсирано с една нова уравновесяваща корекция на частните и външните баланси. Ако едно правителство желае контракцията на бюджета да бъде действително експанзивна, нетният износ трябва да прогресира и частните разходи да се увеличат или спестяванията на частния сектор да намалеят съответно. Ето защо последствията от едно бюджетно укрепване ще бъдат различни, ако то се извърши едновременно в няколко малки страни или в множество големи страни. Ако финансовият сектор на въпросната страна е в добро здраве или ако изпитва сериозни затруднения. Ако частният сектор няма задължения или обратното, ако е потънал в дългове. Ако основната лихва е висока или близка до нулата. Ако търсенето от вън е динамично или анемично. И най-накрая, ако реалните лихви се обезценяват или остават стабилни.

Накратко, докато, както е сега, икономиките засегнати от финансова неустойчивост представляват 60% от световната икономика; докато голямата и най-динамичната икономика Китай се отдава на меркантилизъм; докато основните лихви са почти нулеви и най-накрая докато кредитите за домакинствата и предприятията са ограничени, идеята, според която едно бързо заздравяване на бюджета ще има силни експанзионни ефекти, е по-скоро една героична идея. Да се надяваме, че тя ще се осъществи, въпреки че поводите да вярваме в това са твърде оскъдни.

Каква е алтернативата? Ако тези огромни бюджетни дефицити продължават, финансовите пазари се страхуват, лихвите достигат невиждани стойности и динамиката на задлъжняването става направо подлудяваща.

Горните опасения имат два отговора

Първият е, че процесът на ликвидиране на дълговете създава огромни финансови излишъци в частните сектори. Тези излишъци трябва да бъдат инвестирани в държавни облигации. Тъй като в момента, рандеманът на тези, иначе сигурни, облигации е твърде слаб.

Вторият отговор е, че ако в периодите на слабост на частните сектори, правителствата са принудени да задълбочават дефицитите, за да поддържат търсенето те биха могли, вместо това, да вземат кредити от централните банки. Някой ще го нарекат: „пускане на печатницата за банкноти". През 1948 обаче, тъкмо тази крайно радикална политика предложена от Milton Friedmann се увенча с успех. Той изхождаше от презумпцията, че едно правителство може спокойно да увеличи паричната маса в периодите на рецесия и да я съкрати щом започне оживлението. Една страна с плаващ курс на нейната валута може да стабилизира своята икономика без да дестабилизира кредитните пазари.

Днес, в развитите страни има „твърде малко пари за твърде много налични стоки". В такава ситуация, всяка парична политика трябва да бъде задължително агресивна. След като икономиката се изправи на крака, влиянието на паричната маса трябва да бъде ликвидирано чрез бюджетните излишъци натрупани от съкращението на разходите. В краткосрочен план целенасочени модификации на коефициентите на банковите резерви могат да контрабалансират въздейстнието на паричната експанзия на банковите депозити на търговските банки върху паричната политика на централната банка. Но, тъй като на практика, паричната маса зависи много повече от търсенето на кредити отколкото от банковите резерви, твърде вероятно това да не бъде необходимо.

В момента преобладава мнението, че една силна и добре координирана структурна контракция на бюджета, концентрирана върху разходите ще предизвика едно значително оживление на частния сектор. Дано това да е така въпреки, че съществуват сериозни съмнения. Във всички случаи, правителствата не трябва да бързат, за да не съжаляват по-късно.

ЕС разединен, ЕС доминиран

От избухването на гръцката криза, през октомври 2009, ЕС прави систематично не само твърде малко, но и винаги твърде късно. Освен това, той не престава да се разединява и да си противоречи по въпросите за плановете за спасяване и компенсациите, ролята на МВФ, финансирането на фондовете за подпомагане, за монетизирането на дефицитите от ЦЕБ, и относно фиктивните продажби. Последната превратност на тази какафония са надутите планове за ограничителни мероприятия, подложени на кръстосан натиск от страна на финансовите пазари и Германия. Икономическият модел на Южна Европа, който гради икономическия растеж върху държавните дългове е неприемлив. Но неговото конвертиране почива върху условия, които за сега не са изпълнени: ангажиране на дефицитните страни в достойни за доверие средносрочни корекционни програми, вместо хаотичното натрупване на мерки за икономии и санкции, както координацията на икономическите политики включващи мерки за стимулиране на консумацията в страните с положителни баланси участващи в погасяването на дълговете на дефицитните страни от южна Европа. В противен случай, съществува реална опасност ЕС отново да нагази в дефлация и масова безработица.

Бързото приемане на спасителен план от 750 млрд. евро и ефективното участие на ЦЕБ в програмата за закупуване на титри от държавни дългове, въпреки несъгласието на Бундесбанк, бяха необходими за предодвратяване имплозията на еврото. Днес ЕС и еврото, както вчера банковата система, представляват един огромен системичен риск за световната икономика. САЩ които мобилизираха МВФ за отпускане на помощи и убедиха Китай също да участва, разбраха това много добре.

Както беше възможно да се унищожат в зародиш рисковете от гръцката криза, така решенията за ликвидиране на общоевропейската криза са известни и достъпни за възможностите на европейците. Тези решения са: създаване на едно европейско икономическо правителство, изграждане на бюджетна и фискална солидарност; на голям финансов пазар, прилагане стратегията на Лисабон; насочване на икономическата политика към по-голяма монетарна еластичност и бюджетна строгост; координация на възстановителните програми за Южна Европа и подкрепа на икономическата активност в Северна Европа и най-накрая девалвация на еврото с цел повдигане на конкурентоспособността и увеличаване на експорта.

Ако правителствата на страните членки на ЕС се окажат твърде нерешителни в провеждането на необходимите реформи, както в собствените им страни така и в рамките на съюза, той, разбира се, няма да имплозира нито да банкрутира. Защото ще бъде измъкнат от САЩ и Азия. Цената на тази спасителна операция обаче, ще бъде твърде висока. ЕС ще я заплати със статута на един икономически протекторат с двама господари, САЩ и Азия. След като Европа изобрети капитализма и успя да доминира над по-голямата част от света, нейният суверенитет ще бъде унищожен не от тоталитаризмите, които тя създаде, а от нейното безсилие да посрещне предизвикателствата на универсализацията на капитализма.

Европейците трябва да осъзнаят, че Европа е тяхното общо богатство и че разковничето за успешното икономическо развитие е глобализацията.

От Женева специално за сп."Икономика"

Сподели: По имейл В Ibox.bg Във Facebook В Svejo