Парите на България

БВП на България по тримесечия отбелязва плаха и неустойчива динамика, но все пак позитивна. Лошата новина е последователното реално намаляване на инвестициите. За последните две и половина години реалният спад на капиталообразуването в основен капитал (годишен, на тримесечна база) е средно по над 15% (Фигура 1). Подобна тенденция при технологичното състояние на българската икономика е повече от тревожна и има (и ще има) неприятни дългосрочни последствия.

Логичният въпрос е защо инвестициите в българската икономика намаляват така драстично и за продължителен период от време. За декадата след катастрофалните за България 1996-1997 г. и особено около и след приемането на страната в ЕС притокът на чуждестранен капитал бе основен източник на инвестиции. Вътрешните спестявания се колебаеха около 12-14% от БВП, докато нормата на натрупване достигаше рекордни висини близо до 40%-товата граница. Притокът на чуждестранен капитал в страната намаля драстично и е логично намаляването на инвестициите да се свързва с този факт. Числата от платежния баланс на страната (към м. септември, 2011 г.) обаче говорят и за нещо по-различно.

В Таблица 1 е показано презграничното движение на финансови ресурси, притежавани от резиденти, по полугодия и по две позиции: (1) направени портфейлни инвестиции в чужбина (портфейлни инвестиции, активи) и (2) Изнесена валута във вид на депозити в чужбина (валута и депозити, активи). Общо за последните две години и половина по тези две пера резиденти са изнесли местна валута в размер на 2.3 млрд. EUR, т.е. средногодишно по повече от 900 млн.EUR. Ако тези пари не бяха изнесени в чужбина, инвестициите в страната за този период биха били с поне 10% повече.

Фигура 1

Таблица 1

Презгранично движение на финансови ресурси на резиденти (млн. EUR)

Платежният баланс на страната е изцяло либерализиран и правителството няма права и възможности да наложи административни мерки за ограничаване на изтичането на българските пари. Резидентите са свободни да инвестират своите собствени пари където пожелаят - в страната или в чужбина. Числата от платежния баланс сочат, че интересът за инвестиции в чужбина нараства.

Гражданите притежават различни начини за изразяване на своето собствено отношение към това, което става в страната. Най-явният начин са изборите. Но на избори гласуват примерно половината от населението, а мнението на останалите остава зад кадър. Можеш да изразиш отношение в медиите, но там говорещите са също силно ограничени. Можеш да участваш (или не) в стачки, но и там бройката е ограничена. Има един начин обаче, чрез който всеки гражданин гласува всеки ден, т.е. изразява отношението си към това, което става в страната непрекъснато. И този начин на гласуване е чрез парите. Ако одобряваш провежданата политика, няма защо да се страхуваш за парите си, можеш да ги държиш спокойно вътре в страната. Ако ли пък не - тогава търсиш начин да избягаш от несигурността и бягството е в чужбина.

Български резиденти изнасят парите си в чужбина. Единият канал е чрез портфейлни инвестиции. Такива правят различни по характер институционални инвеститори (пенсионни фондове, застрахователни и осигурителни фондове и др.под.). Показателно е, че на търговете на ДЦК, обявени от МФ и провеждани от БНБ, търсенето превишава предлагането примерно три пъти! МФ не иска тези пари! Единствено Българска банка за развитие (ББР) емитира две облигационни емисии през 2010 г. за 40 млн.EUR и търсенето там беше сходно. Банките не се ангажират с дългосрочни емисии и предпочитат да мислят за пасивите си ден за ден. Тогава какво да правят институционалните инвестиционни фондове с натрупаните средства? Инвестират ги в чужбина (в ДЦК на богатите страни, с висок рейтинг), т.е. подпомагат възстановяването на чуждите икономики. Българските пари се вливат в икономиките на богатите държави, защото България не може (не иска?!) да ги използва.

Активизира се процесът на изнасяне на български пари във вид на депозити в чужбина. Кои са тези депозитори? Влогове до 100 хил.лв. в българските банки са гарантирани от държавата, така че за дребните вложители потенциална опасност от загуба не съществува. Остават едрите депозитори и те видимо не се чувстват спокойни. Част от тези пари вероятно са с криминален произход, но друга част са просто натрупан капитал, който не се инвестира в страната. И то при условие, че доходът от такава вътрешна инвестиция ще бъде при всички случаи по-висок (дори много по-висок) от аналогична инвестиция в чужбина. Видимо чистата калкулация на очакван доход не е достатъчна за инвеститора. И това е една от основните заблуди на управленския елит. Практиката категорично показва, че фискалните облегчения и отстъпки не могат да компенсират всички останали недъзи на управлението. Всяко заболяване трябва да се лекува с подходящото лекарство - не може сърдечно заболяване да се лекува с (вероятно доказани) лекарства за стомашно разстройство.

Неразбирането на същността на протичащите процеси води до погрешна диагноза и търсене на несъществуващи причини за наблюдавани неудачи. Чувствителното нетно изтичане на резидентни пари показва, че изживяваната у нас криза не е следствие от световната или каквато и да е друга криза, а си е чиста наша българска финансово-икономическа криза. И причините следва да се търсят във вътрешното макроикономическо управление, а не някъде извън страната. Всякакви оправдания за външни шокове са несъстоятелни. Вярно е, че чуждестранният капитал заобикаля страната, но този капитал, който я напуска, е нашият собствен български капитал. Ние прекалено често, по повод и без повод, обвиняваме чужденците, че не разбират българина и българското и затова предлагат неадекватни мерки, и че ние самите разбираме най-добре това, което се случва у нас и вероятно именно за това предпочитаме все повече и повече да изнасяме парите си в чужбина.

Очертаната особеност демонстрира късогледството на едностранното третиране на процесите. Безогледната грижа за състоянието на държавния бюджет (мислене от типа: аз си гледам своето, другите да си се оправят кой как може) пренасочва българските пари в чужбина и намалява вътрешната инвестиционна активност. В допълнение съществуващият институционален хаос, примесен със солидна доза корупция и некомпетентност, довършва останалото. Куриозът е в това, че както при нормална ситуация емисиите на държавен дълг отнемат инвестиции от частния сектор, така и сега неемитирането на държавен дълг изтласква ликвидност в чужбина.

Какво би трябвало да се направи? Решението не е стандартно, а дори е необичайно. Първо, безусловно държавата следва да въведе институционален ред, без който всякакво възстановяване е илюзорно. В противен случай проблемите ще се натрупват докато изригнат (справка - ромския проблем). Второ, макроикономическото управление е длъжно да има много по-широк поглед от чисто ведомствения. Държавата може да емитира дълг и да събере съществуващата парична маса, като неговото използване да стане не чрез разширяване на икономическата дейност на държавата (най-парливият нашенски проблем), или чрез увеличаване на разходната част на държавния бюджет, а чрез ББР. Например, държавата емитира дълг, отваря свой собствен депозит в своята собствена ББР (или ББР емитира срочен дълг с държавно участие), а последната реализира ефективното вливане на тези средства в реалната икономика. Държавата и бюджетът няма да понесат загуби, тъй като цената на емисията ще се плати от лихвата на ББР. Държавният дълг нараства, но в същия размер нараства и фискалният резерв, който държавата поддържа не в БНБ, а в своята собствена ББР. Както преди държавата провеждаше своеобразна монетарна политика, изземвайки парична маса от обращение (излишъкът в държавния бюджет), така сега ще увеличава паричното обращение за сметка на изтичането на финансови ресурси зад граница.

Алтернативен вариант е ББР да емитира свои собствени облигационни емисии, които да привежда в оборот.

Широкият многостранно ангажиран подход на макроикономическото управление е задължителен за социално-икономическия просперитет.