Джаяти Гош* е професор по икономика в университета Джавахарлал Неру в Ню Делхи и е член на Независимата комисия за реформа на международната корпоративна данъчна система. Текстът е публикуван в Project Syndicate. Преводът е на Money.bg.

За повечето критици на глобализацията, търговията е злодеят, отговорен за растящото неравенство и повишаващата се икономическа несигурност сред работниците. Това е логиката, която движи подкрепата за митата на президента на Съединените американски щати Доналд Тръмп. Защо тогава това послание резонира далеч извън границите на Щатите, и дори на развитите икономики, за да достигне работниците в развиващите се страни, които обикновено са представяни като най-облагодетелстваните от глобализацията?

Свеободната търговия далеч не е единствената - или въобще основната - причина за неравенството и несигурността по света. Изненадващо, причините е един продължаващ проблем, който провокира далеч по-малко недоволство сред обществото - финансите продължават да доминират световната икономика, генерирайки нестабилност и рискове, като тези, които доведоха до кризата от 2008 г.

Нещо повече, държавите продължават да гонят фискални ограничения, вместо да напълнят бюджетите си, като, например, предприемат мерки срещу неплащането на данъци от големите компании и богатите физически лица.

Някои твърдят, че свободната търговия е доминизирана просто защото хората не могат да разберат кое е в техен интерес. Но това е и снизходително, и твърде опростено. Дори и свободната търговия в крайна сметка да носи ползи за всички, остава фактът, че колкото по-свободна става тя, толкова повече се влошава неравенството.

Една основна причина затова е, че сегашните световни правила позволиха на няколко огромни компании да завземат все по-голям дял от добавената стойност от търговията. Конкретно, разпространението на световните вериги позволиха на мощните международни компании да контролират дизайна, производството и дистрибуцията на търгуваните стоки и услуги, въпреки че част от дейностите се аутсорсват на по-малки компании.

Тези компании получават ползите от монопола на интелектуалната собственост, подсилени от споразуменията за свободна търговия, направени така че да засилят корпоративната мощ. Те им позволяват да получата огромни средства, особено преди производството (включително дизайна) и след него (маркетинга и брандинга), където има най-много добавена стойност и се генерира печалба.

В същото време растящата конкуренция на ниво производство движи цените надолу, така че истинските производители - дали работодатели или служители - получават намаляващ част от печалбата.

Последиците от тази система е, че много развиващи се страни, които трябваше да се възползват от глобализацията, остават приковани към нископродуктивни дейности, от които се извлича минимална икономическа стойност.

Идващият доклад Trade and Development 2018 от Конференцията на ООН за търговия и развитие показва как най-големите компании постоянно увеличават дела си при общия износ и сега доминират световната търговия. Иронично, тази тенденция се засили след финансовата криза от 2008 г., която хвърли светлина върху непропорционалната пазарна власт на няколко и печалбите, отиващи към най-богатия 1%.

Изследването показва още, че и за развиващите се, и за развитите страни, интеграцията в тези вериги на производство съвпада със спад на добавената стойност в износа.

Една потенциална причина е, че с драстичното увеличаване на световното предлагане на работна ръка, икономическата интеграция на държавите с голямо население като Китай и Индия увеличиха силата на капитала в преговорите.

Единственото значително изключение от тази тенденция е Китай, която е направила така законите си, че да увеличи делът на добавената стойност и да подобри условията за работниците. Иронично, точно тези мерки помагат да бъдат компенсирани някои от негативните ефекти на световната търговия, която Тръмп осъжда, преследвайки политики, които няма да защитят работниците.

Но проблемите от позволяването на няколко огромни световни корпорации да придобият такава пазарна власт стигат и по-далеч. От една страна, концентрираната икономическа мощ прави индустриализирането на страните по-трудно, тъй като местните компании не могат да очакват да се състезават с международните гиганти. От друга, тя пречи на развиващите се страни да се възползват от ползите на повишаващите се цени на суровините, въпреки че при техен спад те нямат защита.

Възможността на корпорациите да подкопава цената на природните ресурси води и до прекомерно им извличване, замърсяване и цялостна деградация на околната среда - нещо, което те цинично наричат "цената на развитието".

Потребителите също страдат. Да, огромните международни компании могат да предложат по-ниски цени. Но огроманта им пазарна власт оставя потребителите да разчитат на милосърдието им във всички сфери - от производството до финансовите услуги и дигиталните технологии.

Колкото повече власт притежават тези компании, толкова повече могат и да получат, използвайки влиянието си да оформят регулаторни системи, икономически политики и дори данъчните режими. Резултатът е слаба държава, която служи на интересите на малко, вместо да защитава множеството.

Тези, които твърдят, че редистрибуцията може адекватно да реши проблема, трябва да вземат предвид факта, че "губещите" от световната търговия са получили твърде малка, ако въобще някаква, компенсация.

Хулещите глобализацията са прави, че световната търговия създава дисбаланси. Но търговската война не цели правилно. Проблемът не е, че световната търговия е донесла твърде много конкуренция, а че позволи на няколко компании да си осигурят монопол. Което създава огромни неравенства. Само с решаването на тези проблеми ползите от световната търговия могат да бъдат увеличени и разделени поравно.