Покачването на лихвените нива от ЕЦБ с 0.25% не е нищо повече от символичен ход.

То ще компенсира в твърде малка степен засилването на инфлационния натиск през летните месеци.

Повишението ще има и твърде малко влияние върху икономическите прогнози, както за ръста на БВП, така и за увеличението на инфлацията.

Междубанковите лихви вече се движеха около нива от 5% преди покачването на основния лихвен процент и едва ли ще се променят много след него.

Президентът на ЕЦБ Жан Клод Трише описва инфлационния натиск като „гърбица", имайки в предвид, че той се засилва заради поскъпването на основните суровини, но ще намалее, след като премине шокът от високите вносни цени.

Тази гърбица става все по-голяма и дълга, а инфлационният натиск на цените на суровините не дава индикации за скорошно отслабване.

Още по-лошо, търсенето не намалява достатъчно бързо, за да доведе до поевтиняване на потребителската кошница.

А растящите цени на суровините доведоха до спад на потребителското доверие. Потребителите чувстват, че губят покупателните си възможности.

А повишението на лихвените нива от ЕЦБ е много малко и много закъсняло, за да спре инфлацията.

Последните данни от Евростат, Европейската статистическа агенция за първото тримесечие на годината показват рязко покачване на разходите за заплати в еврозоната.

Тенденцията е това да продължи и през следващото тримесечие и дори да се засили.

За нещастие на ЕЦБ натискът за по-високо заплащане се засилва в Европа, въпреки че за сега исканията не са големи.

В САЩ икономиката успява да реагира доста по-гъвкаво на кризата, което тушира до голяма степен проблема с повишаването на разходите за заплати.

В Европа обаче проблемът се задълбочава и рефлектира върху пазара на труда. По-рано тази година изненадващо нивата на заетостта и заплатите се покачваха, но сега настъпва нормализиране на процеса и броят на безработните започна да се увеличава.

Белгия, където индексацията на цените е все още ендемична, има едно от най-високите нива на инфлация в Европа от почти 6% на годишна база.

Нещо повече, много малко са европейските правителства, които предприемат действия за компенсиране на ценовия натиск.

Отстъпките пред различни интереси се увеличават, а с тях и харченето на дефицитите (като Германия стои настрана от този подход с голяма дисциплина).

Подобни стъпки довеждат до увеличаване на негативния ефект от шоковото поскъпване на суровините, засилвайки инфлацията. Това е урокът, който всички би трябвало да са научили през 1970 година.

Когато Пол Волкър беше председател на Фед и германската Бундесбанка успешно ограничи инфлационните очаквания в зародиш.

Лихвените нива бяха увеличени с няколко процентни пункта от дебелокожите централни банкери с мълчаливата подкрепа на политиците.

Политическата воля е това, което липсва в момента. Европейските политици следват популистки дневен ред и нямат волята за дългосрочни политики, които няма да им се отплатят веднага.

Повишението на цените на кредитите разбира се ще ускори икономическото забавяне.

Това, което политиците не успяват да възприемат е, че повишените инфлационни очаквания неизбежно водят до покачване на цените на кредитите.

И ако лихвите за краткосрочните кредити не се увеличават то тези за дългосрочните със сигурност ще нараснат, оказвайки далеч по-негативно влияние за по-дълъг период.

Докато политиките на ЕЦБ следват събитията, те са ограничени и се основават на очаквания.

Твърде много се иска от Централната банка, а структурните реформи на правителствата биха помогнали в много голяма степен , особено по отношение на услугите.

Правителствата ще трябва да ограничат разходите, докато не настъпят по-добри времена, а азиатските централни банки ще трябва да позволят и да продължат да позволяват техните валути да се оценяват от пазара.

Координацията на глобалната монетарна политика би било далеч по-ефективен подход за контрол на инфлацията, отколкото изолираните увеличения на лихвените нива.

От ЕЦБ би трябвало да се притесняват, че нито една от тези позитивни стъпки няма да се случи или ще се случат твърде късно, за да има някаква реална полза от тях.

Никога преди не е имало такова морално бреме върху властите в развитите страни да обуздаят потреблението на петрол, което според данните на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие постоянно нараства.

Остро намаление на консумацията на Запада ще ограничи деструктивния ефект, който изпитват развиващите се страни от покачването на цените на суровините.

Но този въпрос не касае монетарните власти. Топката е в западните правителства, които трябва да поддържат политики, подобряващи макроикономическата и геополитическата стабилност.

Все още ЕЦБ не успява да покаже необходимите активни и решителни действия, но за щастие инвеститорите също забелязват това и проучванията и облигациите с обвързана с инфлацията доходност показват все още сравнително ниски инфлационни очаквания.

Сега ЕЦБ има възможността да затвърди тези очаквания, като повиши лихвените нива повече от очакванията на пазара. Това е шанс, който не трябва да бъде изпускан.