Клеменс Фуст е президент на института Ifo и професор по икономика в Университета в Мюнхен. Материалът е поместен в Project Syndicate.

Когато става въпрос за икономически растеж, Европа изостава от останалите големи икономики — Съединените американски щати и Китай — от известно време. Не е изненада, че сравнителната тежест на Стария континент в световната икономика намалява бързо. Колко уязвим прави това Европейския съюз — и какво трябва да направят лидерите на ЕС по въпроса?

Когато Желязната завеса падна през 1989 г., държавите, които днес съставляват ЕС, плюс Великобритания, отговаряха за 27,8% от световния брутен вътрешен продукт (според паритета на покупателната способност). За САЩ този дял бе 22,2%. Китай, с дял от едва 4%, почти не се приемаше за икономическа сила.

30 години по-късно ЕС, заедно с Великобритания, отговаря за 16% от световната икономика, съвсем малко пред САЩ с 15%. Голямата промяна бе в позицията на Китай, която изпреварва западните си конкуренти с дял от 18,3%.

Пандемията ускорява тази тенденция.

Въпреки кратката рецесия, САЩ е напът да надхвърли нивата от преди кризата още през тази година. По-впечатляващото е, че икономиката на Китай може да бъде с 10% по-голяма през 2021 г. отколкото бе през 2019 г. А ЕС, за сравнение, няма да се завърне на предпандемични нива поне до 2022 г.

По принцип, силното възстановяване на САЩ и Китай е добра новина и за Европа: индустрията в ЕС, особено в Германия, се възползва от силното търсене от двете най-големи икономики в света. Но намаляващата икономическа тежест на Европа спрямо САЩ и Китай повдига сериозни въпроси относно възможността на Стария континент да се защитава и да гони основните си интереси.

Вече има опасения, че държавите от ЕС са принудени да правят рисковани компромиси. Например, китайските инвеститори купуват компании в Европа и дори поемат контрола над критична инфраструктура, като пристанища, в страни като Белгия, Гърция и Испания. Германия получи обвинение, че се движи твърде тромаво, когато става въпрос за осъждането на неспазването на човешките правила в Китай — в опит да защити икономическите си интереси.

Зависимостта на Европа от САЩ — особено в областта на сигурността — се смята за по-малък проблем. Но както бившият президент Доналд Тръмп даде да се разбере, това също носи значителни рискове. И призивите Европа да увеличи "стратегическата си автономия" — тоест да намали зависимостта си от външни сили — стават все по-силни.

Но не всички зависимости са еднакви — само тези, които са едностранчиви са проблематични. Идентифицирането кои икономически зависимости на ЕС попадат в тази категория изисква по-внимателен анализ, какъвто досега не е правен.

Първо, в международната търговия, вносителят ли е по-зависим от износителя, или обратно? При стоките и услугите с големи фиксирани разходи и висок марж зависимостта на продавача от достъп до пазара е по-значима, отколкото за стои с по-нисък марж. Вносителите са по-зависими от доставките от определена страна, ако стоките са жизненоважни и е трудно да бъдат намерени другаде.

През 2020 г. ЕС (без Великобритания) внесе €383 млрд. стоки от Китай — повече от която и да било друга страна — и изнесе €203 млрд. към Поднебесната империя. Не знаем кой партньор печели по-висок марж или може да замени вносните стои по-лесно. Но обемът на търговията в двете посоки подсказва, че има значима взаимна зависимост — достатъчно, че да създаде някаква защита срещу агресивни търговски политики.

Същото важи и за САЩ. Когато Тръмп заплаши да наложи мита върху стоки от ЕС в отговор на дефицита в търговията между партньорите, Брюксел напомни, че САЩ имат излишък с подобен размер при услугите и първичния доход (от лицензи, например). И този износ от САЩ има висок марж. И тъй като американските компании са силно зависими от европейския пазар, САЩ нямаше как да спечели търговска война с ЕС. Вероятно това е сред основните причини защо Тръмп в крайна сметка и не започна такава.

Зависимости могат да се проявят и заради трансграничните инвестиции. Но и тук може трудно да бъде определено коя страна печели повече.

Като цяло европейските компании инвестират много повече в Китай, отколкото китайски компании в Европа, въпреки по-стриктните регулации. Основното притеснение е, изглежда, свързано с типа инвестиции, които китайските компании правят в Европа.

Ако китайски инвеститори придобият пристанищен оператор в Европа, по-зависими ли са европейците от Китай? Не е задължително. Напротив, имайки предвид важността на пристанищата, за националните правителства е далеч по-лесно да си върнат контрола, ако се смята, че операторът нарушава задълженията си.

Технологичните зависимости също повдигат въпроси. Например, дали участието на китайските компании в изграждането на телекомуникационна инфраструктура създава сериозни рискове за ЕС? Отново, отговорът не е лесен, отчасти и защото зависи от редица фактори като политическо влияние, които са непрозрачни и трудни за контрол.

Няма съмнение, че твърде голямата зависимост носи риск. Затова, по принцип, Европа е права да засили стратегическата си автономия. Но вместо да разчита на опростени допускания, ЕС трябва да направи пълен анализ на икономическите си взаимоотношения и да разбере които трябва да бъдат намалени.

ЕС трябва и внимателно да прецени възможностите си да го направи. Европа може да балансира скалата като засили връзките. Например, подкрепяйки китайски инвестиции в ЕС, Брюксел може да намали пречките пред европейските инвеститори в Китай.

Делът на Европа от световната икономика може и да намалява, но ЕС остава водеща икономическа сила със силни връзки с останалата част от света. Ако преследването на стратегическа автономия девалвира просто до протекционизъм, или дори автаркия, Европа ще загуби този статут. И ако това се случи, наистина ще бъде уязвима.