По всяка вероятност България ще стане член на Европейския съюз на 1 януари 2007 г. както беше предвидено. Вече все по-малка опасност има за отлагане във времето, най-малкото защото такова решение ЕС трябва да вземе с единодушие, което е съмнително. Същевременно все по-сигурно става също така, че ЕС ще задейства предпазните клаузи на договора за присъединяването. Всичко това вече се е превърнало в инструмент на политическата борба в България и именно поради това заслужава анализ.

След като въпросът за датата на присъединяването на България към ЕС вече не стои на дневен ред, следва да се замислим за други негови измерения. И на първо място да разберем вътрешните причини за вероятното решение България да не бъде отлагана (както и Румъния). Несъмнено ЕС има своите колективни интереси, но сред тях изключително важни са онези, които са свързани с последиците от такова отлагане. Няма никакво съмнение, че България има още какво да направи, за да бъде по-добре подготвена за членството. Въпросът обаче е, дали една година е достатъчен срок и дали на 1 януари 2008 г. ще има толкова значителен напредък, колкото би ни се искало, че да няма резерви към нашата страна.

Последиците от отлагането, обаче, биха били много по-сериозни с оглед на самата подготовка. То би предизвикало широко недоверие в институциите на България. Независимо, че най-вече правителството и президентът биха били сметнати за най-отговорни, общата подкрепа за демокрацията в страната би била накърнена. В случай на отлагане е вероятно да се стигне до правителствена, а оттам и до политическа криза. Възможна развръзка от това биха били предсрочни избори през 2007 г., което със сигурност ще забави България в подготовката й за членство и така голяма част от допълнителната една година ще бъде пропиляна. При такава политическа криза не е изключено да наберат сили антиевропейски и националистически партии, което допълнително ще усложни отношенията на България с нейните партньори от ЕС.

Освен това не трябва да се забравя, че удължаването на срока за приемане в Евросъюза допълнително ще даде шансове на сенчестия бизнес, който ще получи допълнителна отсрочка за незаконна дейност с всички възможни последици, включително и върху корупцията в политиката и администрацията. Отлагане по всяка вероятност няма да има. Това също има своите последици върху вътрешна политическа обстановка, несъмнено положителни, но така също поставя нови и неочаквани изисквания към политическите актьори - партиите и техните лидери. Можем вече да смятаме, че поне в очите на останалия свят, България е част от ЕС. Това за нас вече означава, че трябва да се освободим от "комплекса на третия свят" от вътрешното ни убеждение, че не сме достатъчно развити, че сме бедни, че сме провинция, че вечно се нуждаем от външно подпомагане. Тази промяна на обективния статут е далече от това да бъде осъзнавана в България.

Разбира се, всеки икономист, демограф или социолог ще може да приведе многобройни аргументи, които показват, че сред членките на ЕС България ще остане дълго време сред най-бедните и най-неразвитите държави. Това обаче не променя факта, че след 1 януари 2007 г. ние ще бъдем класифицирани сред развитите страни и заедно с това ще трябва да се научим на поведението, което се очаква от тях: да поемаме отговорности, да бъдем източник на помощ за развиващите се страни, да взимаме самостоятелни решения, да приемаме икономически имигранти, да даваме убежище. Като си спомним нищожното ни участие в подпомагането на жертвите от цунами в Югоизточна Азия преди година, се съмнявам, че сме готови да действаме по този начин. Но трябва да си дадем сметка, че никой след 1 януари 2007 г. няма да ни третира като нуждаещи се от външна помощ, затова е добре да поемем отговорностите си да се справяме сами с проблемите си.

От друга страна, дори ако проблемът с датата за приемането ни в ЕС вече не стои, е законен въпросът, дали наистина сме подготвени за членството. Това на първо място е вътрешнополитически въпрос. Икономистите изтъкват значително изоставане в конкурентоспособността на редица предприятия и дори отрасли на българската икономика. И понеже вече е късно да се договарят преходни срокове или други защитни клаузи, това е въпрос на вътрешна икономическа политика и на корпоративно управление. В областта на доходите също изоставаме очевидно и това не е различие, което ще бъде заличено за година - две. Никой не би могъл сериозно да обещава, че приемането в ЕС ще доведе до бързо повишаване на доходите, но именно поради това е нужда стратегия и политика на доходите, а не обичайното за неолибералната мода laissez-faire в тази област.

Можем достатъчно убедено да смятаме, че административният капацитет на България също е недостатъчен, липсват подготвени кадри в много административни области, липсва необходимата компетентност, липсва мотивация да успешна административна кариера. Практиките на непотизъм, съмнителни назначения, безсмислена централизация на огромна дискреционна власт на различни служители и служби съществуват повсеместно. Това също изисква вътрешни решения, ефикасна политика, натиск върху завареното положение. Въпреки очевидните положителни промени, съдебната система продължава да е мудна, неефикасна, поддаваща се на корупция. Това също изисква усилие и последователна публична политика в областта на правораздаването.

В селското стопанство също има огромни проблеми - твърде дребни стопанства, които не са в състояние да получат достъп до структурните фондове, липса на познания за стратегическо планиране и разработване на приемливи проекти, ниска конкурентоспособност. Всички тези проблеми са очевидни и не са нови, но те са преди всичко политически, изискват политика, която да ги решава. Онова, което ги обединява, е огромната нужда да се научим да спазваме правилата на ЕС. Всъщност най-значителният и най-ефикасният резултат от приемането ни в ЕС трябва да търсим именно в попадането в една среда на правила, където отклоняването от тях има шанса да бъда наказано бързо и категорично. Удивително е, че едно проучване на агенция АСА по поръчка на Делегацията на ЕС показа, че основните очаквания на общественото мнение към ЕС съвсем не са за икономическо и финансово подпомагане, а за съдействие за въвеждането и спазването на общите правила.

Именно в тази перспектива трябва да се отнасяме и към задействането на две специфични предпазни клаузи, за които отдавна се говори: в областите на вътрешния пазар и в областта на правосъдието и вътрешния ред. Разбира се има много причини да смятаме, че приемането ни без предпазни клаузи е по-изгодно. Но има причини да смятаме и обратното, ако се запитаме, какви по-специално ще бъдат последиците от такива предпазни клаузи, кого по-специално тези последици ще засегнат.

Когато политици и анализатори казват, че засегнати ще бъдем всички ние, това не е съвсем точно. Най-малкото защото не всички еднакво участват в обмена и транзакциите, свързани с членството в ЕС. В областта на вътрешния пазар много по-засегнати ще бъдат някои монополисти или компании, които не спазват общите правила. Във всеки случай засегнат ще бъде и сенчестият бизнес. В областта на правосъдието и вътрешните работи засегнати ще бъдат такива среди, които смятат че присъдите могат да купуват, че доказателствата могат да се крият или унищожават, че законът не важи за всички. Разбира се, много неудобства ще има и за всички онези, които спазват правилата и действат честно, но неудобствата ще са много по-малко, отколкото положителният "саниращ" вътрешната среда ефект от предпазните клаузи.

Съпротивата срещу предпазните клаузи има символическа страна - те се разбират от общественото мнение като своеобразно "наказание" за неподготвеността на страната за членството, или като израз на недоверие към България, или като средство за успокоение на противниците на разширяването в старите страни членки. Изобщо предпазните клаузи се разглеждат като санкция. Ако ги погледнем обаче като шанс за подобряване на вътрешната среда, като стимул за по-ефикасно политическо действие, то несъмнено те ще ни се сторят една напълно приемлива политическа цена за членството на България в ЕС от 1 януари 2007 година.