Иранската революция повтори още веднъж любимия си пропаганден филм. През 1979 г., Иран и светът бяха обхванати от истерията за задържаните 52 служители в американското посолство, които бяха заложници повече от година. През последните две седмици „шоуто" се повтори, но този път жертвите бяха 15 британски моряци, заловени в териториалните води на Иран и държани в плен 12 дни. В сряда 4 април, иранският президент Ахмадинеджад направи жест на добра воля и освободи задържаните военнослужещи.

Ден след ден, през последните седмици, иранската национална телевизия излъчваше спектакъла с 15-те британски моряци, които чистосърдечно и неколкократно признаваха, че наистина са нарушили морската граница на Иран. Те се извиняваха публично за грешката си и молеха за снизходителност иранските власти. За капак на 1 април, разярена тълпа замеряше с камъни и бомбички британското посолство в Техеран, в един иначе мирен и цивилизован протест.

Възмущението на правителството във Великобритания и решенето му да търси подкрепа от ООН и ЕС, възгордя иранския народ и подчерта слабостта на Англия и Запада като цяло. Тогава изведнъж Техеран реши да освободи 15-те моряка, може би заради нежеланието на иранското правителство да подклажда нов геополитически проблем или просто, защото извлече достатъчно дивиденти от пропаганда.

На 2 април, Али Лариджани обяви публично, че страната му се готви да разреши проблема с двустранен дипломатически контакт. От своя страна британското правителство отговори, че иска същото. Ирански дипломат, който беше мистериозно отвлечен в Ирак преди два месеца, беше пуснат на свобода още по-мистериозно, а иракчаните заявиха, че са се опитвали да осигурят свободата на 5-те ирански официални лица арестувани от американските сили през Януари.

Всичко беше добре нагласено, като остана единствено президентът Ахмадинеджад да постави края на пиесата в сряда. Първо обаче той публично укори британците за непрекъснатите им намеси в Персия през изминалия век, а след това награди с медал за храброст, смелите мъже от иранската брегова охрана, които заловиха моряците. Накрая заяви пред камерите, че ще пусне войниците да си отидат у дома за празника Великден в знак на добра воля от иранския народ.

Инцидентът показва в голяма степен, колко е силна комбинацията от политическа увереност и параноя, които трайно са се настанали по високите етажи на властта в Техеран. Иран добре знае, че е една от страните, които спечелиха най-много от потъпкването на репутацията на САЩ, заради инвазията в Ирак и Афганистан, както и от мълниеносната война на Израел с Хизбула миналата година. В същото време, страната се изправя през нарастващ международен натиск и изолация. Два пъти за последните три месеца, Съветът за сигурност на ООН налага финансови и други санкции на арабската страна, заради отказа й да замрази ядрената си програма.

Иран продължава да е разкъсван между великото си персийско наследство и радикалния ислям. Въпросът остава, как Западът да се справи с толкова голяма и важна за световната икономика страна, която просто отказва да живее по дипломатическите закони на останалия свят? След посегателството на Иран над американските дипломати през 1979 г., САЩ се опитваше да притисне Техеран политически, военно и икономически, като се надяваше, че ислямисткото управление ще падне, но напразно. В същото време Европейците в типично либерален стил се опитаха да покажат „загрижеността" си към проблемите на страната и да подкрепят реформистите срещу консервативните религиозни фракции в страната, но това също не даде резултат.

Реформистите бяха дискредитирани и обвинени в лакейство към Запада, а след избирането на популисткия президент Махмуд Ахмадинеджад през 2005 г., изборът беше сведен до различните фракции на хардлайнери- прагматици, които не желаят международни конфликти, до нео-революционери, които пък защитават единствено правото на Иран в световния мир. За щастие, след края на празниците около персийската нова година, именно прагматичното крило в управлението пое контрол над случващото се с Иран на международната политическа арена. Все пак, пускането на британските войници беше вътрешно управленско решение и едва ли има някой, който се съмнява в това.

Под управлението на републиканеца Буш, Америка замени изповядваната си политика по „двойна сдържаност" към Иран и Ирак, с такава за „двойна намеса". В Европа има схващане, че рано или късно, светът ще бъде изправен пред много по-голяма криза, а именно да преговаря с „Ядрен Иран". Според част от екипа на президента Буш, нападението над Иран на този етап би имало по-малко негативни последици от това да се изчака докато страната произведен ядрено оръжие. Политическите анализатори обаче са на мнение, че няма никаква сигурност колко адекватни ще са военните удари за спирането на ядрената програма на Иран.

Джордж Буш неколкократно е заявявал, че „всички възможности" за справяне с проблема остават на масата на преговори, с което на практика предупреждава, че не изключва военна интервенция. Все пак се забелязва доста сериозна промяна в тона на Вашингтон днес, в сравнение с времената, когато Буш открито наричаше Иран част от „оста на злото".

Президентската администрация неколкократно е заявявал готовността си да се включи в дипломатически преговори с Иран, ако персийската страна спре ядрената си програма. Тука обаче стигаме до възможността от истинско идеологическо разцепление в Иран, ако страната се съгласи да нормализира дипломатическите си отношения със САЩ. Така че преговорите със „Сатаната" (както е известен Буш и администрацията му сред религиозното управление на страната), може да изплаши аятоласите много повече от каквито и да е санкции на ООН.