На вниманието на читателите на Money.bg е третата, заключителна част на материал на The Economist, посветен на кредитната криза в Азия преди десет години. Целият текст на статията може да прочетете  тук.

Американският икономист от турски произход Нуриел Рубини е анализирал наличието на „невъзможна триада" в икономиката на Източна Азия: икономиката не може да контролира вътрешната ликвидност и да управлява валутния курс, ако капиталовата сметка е отворена. Ако собствената валута се поддържа евтина, притокът на чужда валута повишава паричното предлагане. Централната банка може да се опита да „стерилизира" ефектите от по-големите резерви, продавайки ценни книжа, които да избършат превишението на ликвидност. Опасността е в това, че продажбата на бонове може да повиши лихвените проценти и да привлече още повече капитал. Така че оперативното пространство за „стерилизация" пред азиатските централни банки е много стеснено и покачващите се резерви могат да означават също и допълнителен излишък на ликвидност.

И все пак тези икономики могат да поддържат днешната си политика по-дълго време, отколкото вижда в мрачните си прогнози Рубини. Това е така, защото много от икономическите характеристики, които той описва - фиксирани курсове на валутата, големи излишъци по текущата сметка, балони в цените на активите - всъщност касаят Китай, но не и по-малките икономики на Източна Азия. Като начало, главните жертви на кризата тогава оставиха валутите си да поскъпнат спрямо долара много повече, отколкото Китай сега позволява. Само Хонконг се държи още плътно за долара. Южнокорейският вон покачи 42% от 2002 година, а тайландският бат с 28%. Китай е факторът за ръст на по-голямата част от резервите в Азия. От декември 2004, комбинираните резерви на Индонезия, Малайзия, Филипините, Южна Корея и Тайланд са се покачили едва с една трета, а на Китай се удвоиха.

Второ, преувеличава се, че тези страни имат голям излишък по текущата сметка, което би говорило за подценяване на националните валути. Китай наистина има голям излишък, но от бившите „кризисни страни" голям излишък има само Малайзия (11% от БВП). Южна Корея, Тайланд и Индонезия имат среден илизшък от по-малко от 1% от БВП. Между врпочем Morgan Stanley счита, че сега тези валути са надценени спрямо долара.

Трето, в повечето страни изграждането на валутни резерви не доведе до значителен ръст на паричното предлагане и на инфлацията. Предлагането на широки пари в икономиките, засегнати от кризата, средно се е повишило с едва 10% за последната година, доста по-малко от китайските 17% и наистина по-малко от ръста от над 20% в средата на деветдесетте. Инфлацията също остава овладяна. В изданието си за перспективите на Азиатско-Тихоокеанския регион, МВФ заключва, че повечето азиатски икономики не са изправени пред опасността от пергряване. Няма много признаци и за балони на цените на имотите в тези страни: средните цени на имотите за последните години не са се покачили повече от доходите. Цените на акциите се повишиха рязко, но след покачванията имаше и резки спадове. С показателното изключение на Китай, съотношението цена/печалби от акция оставаше под значенията на развитите пазари.

Притокът на чужда валута не доведе до взрив на парите и кредита отчасти защото стерилизацията извършвана от централните банки има относителен успех в забърсването на ликвидността. Една от важните разлики между настоящия период и миналите години довели до кризата е, че натискът нагоре върху валутите и увеличението на чуждестранните резерви почти изцяло рефлектира при излишъците по текущата сметка и вътрешните чуждестранни преки инвестиции, а не при нетния приток на горещи пари. Според експерт в сингапурска банка, нетният приток на капитали в икономиките след кризата от 2004 съставлява едва 0.5% от БВП, докато през годините 1991 - 1996 значението на показателя е било 6.5%.

Само Тайланд видя големи значения на нетен приток на капитали и миналата година изпита трудности. Инфлацията започна да се покачва, което принуди централната банка да вдигне лихвите. Това вкара още повече капитал в страната и повиши разменния курс на валутата. През декември, за да се спре покачването на бата и да се запази контрол върху ликвидността, правителството направи непохватен опит да въведе данък върху вътрешните портфейлни инвестиции. Капиталовият пазар се срина. Но в повечето от другите малки азиатски икономики централните банки не са били наводнявани от нетен приток на краткосрочни капитали. Може би това е причината защо страните са били в състояние да стерилизират големите обеми чуждестранни резерви, без да привлекат още повече капитал.

Така че нито една от двете общо застъпени становища относно финансовата криза в Азия са верни. Икономиките, ударени най-здраво от кризата, не са се възстановили напълно: техният ръст остава значително по-бавен по сравнение с времето преди 1997. Но също така те не са инкубатор на нов финансов провал с прекомерна ликвидност.

Една от големите промени за последните десетилетия е изгряването на Китай като икономическа сила. Някои азиатски икономики загубиха част от износа си заради Китай, но Китай внася голямо количество капиталово оборудване и компоненти от региона. Търесето на суровини от страна на Китай вдигна нагоре цените на търговските стоки в света и така някои производители от Югоизточна Азия се облагодетелстваха. Сега Китай поглъща 22% от износа на възникващите икономики на Азия, в края на 1990те показателят бе 13%. По-малките страни от Източна Азия видяха едно малко спадане на дела в глобалната търговия, след като Китай укрепна, но и техният износ нарстваше бързо. В края на 1990те преките чуждестранни инвестиции в Югоизточна Азия паднаха, събуждайки страхове, че Китай краде инвестиции. Но за последните няколко години инвестициите почти навсякъде се покачиха съществено. Общо взето почти със сигурност може да се каже, че Китай стана мотор за цяла Азия.

Така или иначе, страховете от загуба на конкурентност в сравнение с Китай изиграха голяма роля в нежеланието на другите страни да оставят валутите си да поскъпват бързо. Ако Китай бе позволил на своята валута да се засили, правителствата на по-малките азиатски държави нямаше да изпитат голяма нужда да се намесват.

И така: може ли Китай да бъде източникът на следващата криза? Благодарение на стриктния контрол на капиталите, Китай бе по-слабо засегнат през 1997-98. Между впрочем недопускането юанът да поевтинее възпря разпространениоето на заразата на кризата. Но Китай, за разлика от съседите си, може би си е извадил погрешни уроци - а именно нуждата да се поддържа валутният курс стабилен и трупането на масивни резерви. Монетарната политика на Китай като цяло е хлабава и ниските лихви по влоговете в банките насърчиха голям пренос на пари към фондовия пазар. В това диагнозата на г-н Рубини за Азия се отнася и за Китай.

Ако балонът на китайските акции се спука, икономическите последици в Китай - и сред съседите - сигурно ще са по-меки, тъй като притежаването на акции в Китай е сравнително рядко. Нервирани инвеститори могат да изтеглят парите си и от други азиатски фондови пазари, но сериозните резерви чуждестранна валута ще предотвратят сериозно изтичане на капитали.

Вместо да се крият зад големите си резерви, икономиките на Източна Азия следва да направят икономиките си по-еластични, а банките си по-жилави и така по-способни да се справят с бъдещо непостоянство. Те се нуждаят от по-гъвкав валутен курс, който не само ще предотврати бъдещ излишък на резерви, но също ще помогне да се пренасочи ръста към местното търсене и надалеч от износа. Правителствата трябва също така да възстановят бизнес доверието и да създадат по-здрава среда за инвестиции. Азия сега се представя по-добре, отколко повечето хора мислеха за нея преди десет години. Но все още може повече.