Мислите, че имаме проблем с инфлацията? Вероятно е така, но трудностите на Запада, свързани с инфлацията, не могат дори да се сравнят с проблемите на т.нар. нововъзникващи икономики. Инфлацията в Китай е 7.1%, в Саудитска Арабия 9.0%, в Русия 11.9%, в Аржентина официално 8.2%, макар от МВФ да считат, че действителният показател за Аржентина е далеч по-висок - пише в The Independent Стефан Кинг, главен икономист на банката HSBC.

През 2006 г. инфлацията в Китай, най-често дискутирания пример, бе едва 1.5% - достатъчно ниска, за да възбуди само лека усмивка на лицето и на най-консервативния шеф на централна банка. Инфлацията в Саудитска Арабия бе 2.3%, но и това ниво трудно можеше да породи паника. Какво се обърка оттогава? Защото инфлацията в нововъзникващите икономики е толкова висока? И какво означава това за развития свят?

Като цяло има две конкуриращи се обяснения за ръста на инфлацията в нововъзникващите икономики. Първото е „лош късмет". Живеещите там разполагат с по-нисък доход на глава и пропорционално по-голяма част от техния доход се изразходва за базови стоки като горива и храни. Цените на тази „база" се движат нагоре и надолу под влиянието на фактори като лоши реколти, войни или природни бедствия и епидемии. Като следствие инфлацията в новите икономики „играе" далеч повече, отколкото в развития свят. Високата инфлация през едната година лесно може да бъде последвана от ниска инфлация през следващата година.

Второто обяснение в природата си е монетарно. Инфлацията се покачва, тъй като монетарните условия просто са твърде охлабени. Тъй като хората в нововъзникващите икономики отделят по-голямата част от дохода си за „базата", не е голяма изненада, че цените на горивата, храните и другите неизбежни неща се покачват. Това не е въпрос на лош късмет. Напротив, това е резултат от серия взети по-рано некачествени решения в монетарната политика.

Тези, които са на възраст, ще си припомнят същия дебат отпреди. През 1970те години инфлацията в Западния свят се беше надигнала. Тогава нито икономистите, нито някой изобщо можеше да бъде убеден, че инфлацията е монетарен феномен. Повечето обвиняваха „лошия късмет". Инфлацията нямала нищо общо с парите. Напротив, виновниците бяха високите цени на петрола (заради водените от Израел войни), натискът на заплатите (заради алчните профсъюзи) и големите ценови увеличения (заради късогледите бизнесмени). Монетарната политика не се считаше за свързана с инфлацията.

Тази гледна точка доведе до редица днес добре документирани проблеми. Монетарната политика не бе насочена към контрол на инфлацията, а напротив към постигане на максимум ръст. За да се справят с инфлацията, правителствата използваха политики по дохода, контрол на цените, доброволно ограничаване на заплатите и други техники, които изкривяваха пазара. И все пак това бе само част от злото, защото контролирането не можеше да проработи. Тези с достатъчно здрави индустриални мускули успяваха да пробият забраната за увеличение на заплати и цени. Междувременно пазарните механизми се счупиха, невидимата ръка изчезна и икономическият ръст падна по лице.

Сега да се върнем към настоящето - със сигурност за някои нововъзникващи икономики има частица лош късмет. Но предвид факта, че инфлационният натиск се засилва за голямото множество нововъзникващи икономики в едно и също време, изглежда по-вероятно, че монетарните условия играят значителна роля.

Много политици в новите икономики преднамерено контролираха разменния курс на националните валути през последните години, особено спрямо щатския долар. Те го правиха отчасти с добри намерения, въз основа старомоден меркантилизъм, базиран на традиционния азиатски модел за икономически ръст, воден от експорта. Но те също така хвърлиха сянка върху долара в опит да хвърлят от гърба си анти - инфлационната благонадеждност на Федералния резерв (по сходен начин Великобритания реши да обвърже паунда, по-скоро неформално, но и в рамките на ЕРМ, с курса на дойче - марката в края на 1980те и началото на 1990те, обяснява Кинг). Погледнато от този ъгъл, доларът като образец е полезно средство да се предотврати излизането от контрол на вътрешните монетарни условия.

Само че проблемът с този подход е отбягването да се работи директно с икономическите реалности. Бързо развиващите се икономики не могат да се преборят с поскъпването на своите валути. Те стават по-производителни и тяхната покупателна сила на чужди стоки се подобрява. С други думи търговските условия се подобряват. Покачващият се валутен курс осигурява този резултат, като прави вносните стоки по-евтини.

Какво ще стане обаче, ако властите попречат на покачването на номиналния разменен курс? В такъв случай единствената оставаща опция е покачването на така наречения реален разменен курс на валутите посредством по-висока вътрешна инфлация по сравнение с други страни. Предположете, например, че вътрешните цени и заплатите в Китай се покачват с 10% годишно, докато във Великобритания с 4% годишно. Според тези условия, покупателната сила на китайския работник спрямо продукцията от останалата част на света ще се подобрява с времето по сравнение с тази на британския работник (през китайските очи, британските стоки ще стават все по-евтини и по-евтини).

Само че в този развой на събитията има две трудности. Първата е проблем за нововъзникващите икономики. Спирайки валутния си курс от поскъпване, те неминуемо ще понесат и покачване на инфлацията. Само че ръстът на инфлацията може лесно да доведе до нечестно преразпределяне на дохода. Някои ще спечелят много, други ще загубят още повече. Социалните напрежения, асоциирани с този процес, лесно могат да доведат до политически сътресения. Неизбежно е политиците  да искат да ограничат развитието на процеса, въвеждайки контрол на цени и заплати и ето ти връщаме се в 1970те.

Втората трудност е за останалия свят. За момент покупателната сила на нововъзникващите икономики е била потискана. Политиците са успявали едновременно да контролират валутния курс и показателя на инфлацията. Но те не могат повече да продължават по същия начин. Инфлацията се покачва, оттам се покачват заплатите в новите икономики в съответствие със заплатите в развития свят, покупателната сила на нововъзникващите икономики е във възход. Това означава, че останалият свят, Западът, ще трябва да плаща повече за енергия, храна и безчет други неща. Тези по-високи цени формират ценови натиск и той ни помага да си обясним защо и в средата на кредитния недостиг инфлацията тепърва ще се покачва.

Това от своя страна означава, че ще наблюдаваме много по-различен икономически пейзаж. Дори и ръстът да се забави малко, няма гаранция, че инфлацията ще се смъкне надолу особено бързо. Напротив, високата инфлация е част от процеса на икономическо ограничаване. Ако в крайна сметка трябва да плащаме повече за суровини, но заедно с това не сме в състояние да компенсираме с увеличения на заплатите, покупателната ни сила ще се свие. Инфлацията „Произведено навън" има все по-значително влияние върху икономическото благополучие.