Анализатор от Economist Intelligence Unit направи оценка и коментира последните макроикономически данни за България в интервю за в-к „Дневник".
Засегнати са актуални теми като ръст на инфлацията, въпросът как глобалната кредитна криза ще се отрази на банковата система в България, икономиката на образованието, основните рискове пред българската икономика.

Крейг Отер отдава инфлацията в страната на първо място на климатичните аномалии през тази година.
Тъй като на международните пазари се наблюдава масово покачване в цените на земеделския компонент в хранителните стоки, поскъпването е дошло и в Източна Европа и не се дължи на някакъв структурен фактор.

Обаче бързият ръст на заплатите в публичния сектор (за който има политическо обяснение), също е допринесъл много за нарастването на инфлацията. „Повишаването на заплатите и цените води до опасна спирала.
Нарастващите цени създават напрежение за ръст в заплатите, които от своя страна повишават още повече цените, а резултатът е по-висока инфлация".

Липсата на ключови реформи също по косвен начин оказва допълнителен натиск върху инфлацията.
Обаче инфлацията в страната в по-голяма степен се дължи на сезонни фактори, които ще отминат и цените ще се върнат в нормални нива.
Например, ако идната година няма наводнения и жеги, пазарната цена на храните няма да изтърпи сериозни промени и инфлацията ще е много ниска.

„Ако се погледне инфлацията, която следи цените без тези на горивата и храните, ще се види, че там промени почти няма, а движението е много по-плавно". Според Отер, инфлация от 12% не е устойчива и няма да се задължи.

Ако се премахне влиянието в цените на храните, ще се види, че основният двигател на инфлацията е силното потребителско търсене и кредитния бум.
Правителството има малко механизми да ограничи ръста на кредита и затова на повишаването на минималните задължителни резерви за банките трябва да се погледне като нещо добро.
Но чуждите банки лесно биха могли да избегнат подобен вид ограничения.

Анализаторът на EIU все пак признава, че нарастващото потребление, водено от ръста в заплатите и кредитирането, е здравословно за една растяща икономика. Съотношението на кредита и БВП в България е все още твърде малко в сравнение с други страни в преход „и все още има нужда от този тип активно финансиране и развитие на финансовите пазари".

Но в подобно „разширяване на икономиката" се съдържат много рискове. Затова трябва да се насърчат банките за възприемане на ясни стандарти за кредитиране и правилна оценка на риска. Риск има и от гледна точка на това, че голяма част от кредитите са в чужда валута. Но докато в действие е валутният борд, страшно няма.

Банковата система в България сега е много по-стабилна, отколкото в средата на 1990те. За това е допринесъл и големият дял на чуждестранни банки у нас.

Последното обаче е „нож с две остриета" ако се оцени риска за стабилността, породен от глобалната кредитна криза.
Засега няма сигнали, че някоя от големите чуждестранни банки на българския пазар може да пострада.
Но за да сме сигурни, трябва да изчакаме до октомври - ноември, когато банките представят финансовите си отчети за тримесечието.

Засега не може да се каже нищо, преди да се види дали „Уникредит" и гръцките и австрийските банки, които имат голям дял на българския пазар, имат загуби за последното тримесечие.

Друг важен показател за стабилността са преките чуждестранни инвестиции.
Те включват гарантираните кредити от големите чуждестранни банки към местните си поделения, които да отпускат кредити на местния пазар.
Ако преките чуждестранни инвестиции започват да намаляват, това може да е знак, че тези междубанкови заеми се свиват в следствие на кризата.

Отер е на мнение, че дори и някоя от големите банки да пострада, България има „огромни валутни резерви, с чиято помощ да устои на подобен шок".

В България се вижда пресищане с инвестиции в машини и технологии, но и остра липса на хора с умения да боравят с тях.
При запазване на негативната демографска тенденция в комбинация с липсващите инвестиции в образование, българската икономика ще трябва да разчита повече на труда, за да успява да расте.
„Икономическият растеж вече зависи основно от развитието на човешките ресурси и повишаването на производителността".

Крейг Отер ни каза: едно правителство с мандат четири години не може да се справи с повишаването на квалификацията и миграцията.
Това, което може да направи, е да започне да се вслушва повече в съветите на Световната банка, поне що се отнася до образованието и трудовия пазар.

Трябва да се увеличат инвестициите в този сектор, но „разумно и икономически обосновано" - например не може просто да се вдигнат заплатите на учителите, защото това ще доведе до инфлационен натиск.

По отношение на образованието България изостава значително от някои страни в региона, ако се вземе за база броят на студентите в инженерните науки. „Първата стъпка е ... българската образователна система да се доближи до някоя от системите в региона, които дават по-добри и устойчиви резултати".

Освен икономическите рискове, които след 10 години ще се свържат с недостатъчните инвестиции в образование днес, България в по-голяма степен от другите източноевропейски държави е заплашена заради липсата на достатъчно силни експортни сектори, които да компенсират големия търговски дисбаланс.

В коментар на становището на Отер относно спиралата на заплати и цени, вижда се противоречие, което и самият анализатор долавя.
От една страна вдигането на заплатите води до нежеланата инфлация. Добавяме - повишаването на заплатите отпъжда чуждестранните инвеститори, които търсят евтина работна ръка. Тоест не е добре заплатите в страната да се вдигат рязко.
От друга страна, „нарастващото потребление, водено от ръста в заплатите и кредитирането, е здравословно за една растяща икономика". Този ход на мисли сякаш твърде често се премълчава у нас. Изводът на Отер е ясен - страната ни да се ориентира към експортни сектори, които ще повишат притока на качествени пари, ще стимулират производството и ще започнат да изравняват жизнените стандарти.

Обаче ориентацията на секторите в националната икономика е прерогатив на правителството. А досега правителството предимно приватизира и дерегулира и не дава основание да очакваме да ориентира нанякъде националната икономика. В резултат на това сега нашата икономика върви по пътя на най-малкото съпротивление и отбягва наукоемките и високотехнологичните отрасли.

Правителството трябва да изготви собствена програма за насърчаване на експорта, което няма да се хареса на нашите търговски партньори, свикнали да виждат в нас най-вече внасящ пазар. Тоест ориентирайки се към износ, неизбежно ще се наложи да настъпим нечии макрополитикономически интереси и покорността към съветите на Световната банка може много сериозно да се оспори.

Възгледите на Крег Отер за образователните проблеми на България в контекста на неизяснения от анализатора регион към който сега спада България няма да коментирам.

Като цяло можем да твърдим, че в Източна Европа икономическият процес на преход от държавна към пазарна икономика без наличието на балансиращата сила на културните, социалните и икономическите институции е нещо уникално в световен мащаб. Затова дори добрите западни икономисти се затрудняват да предвидят посоките на трансформациите.

В коментара на Крейг Отер виждам много точен анализ на смисъла на движението на макроикономическите ни показатели и ситуацията в банковата ни система, но и тоталната надменност на богатата страна, както и пропускане на факторите икономическа история и култура. Надали обединената Европа ще се чувства дълго време комфортно при наличие в чувствителните й покрайнини на хиляди маса народ, които трябва да са щастливи със заплати от 200 евро. И така всеки месец.

Снимката с овцете онагледява материал на The Economist отпреди точно година (28.09.2006) със заглавие „Две бедни страни празнуват присъединяването си към Европейския съюз. Но настроението сред тези, които вече са членове, е мрачно"