В анализ на Мартин Улф, публикуван в FT, се казва, че докато изглежда, че банките в САЩ вече сa свободни от ограниченията, наложени им заради взетите от правителството спасителни заеми и че паниката от есента на 2008 г. замира, периодът, в който могат да бъдат извлечени поуки и направени промени в системата изтича.

А без радикални промени, следващата криза е сигурна! И тя може би не е отдалечена толкова във времето, колкото ни се иска да мислим.

"Никога отново" е твърде дълъг период, но предотвратяването на две глобални кризи  в рамките на едно поколение е от съществено значение.

Но това, което е на път да се появи след криза е още по-лошо от финансовата система преди нея. Оцелелите са олигополи "прекалено-големи и взаимосвързани", за да фалират, финансови бегемоти.

Те са победители, не защото са непременно най-добрите фирми, а защото най-добре са се подкрепяли една друга и от правителството.

Улф дори не може да си представи какво ще стане, ако тези институции започнат отново да поемат рискове в името на бързо нарастване на печалбите си.

И така, какво е да се направи? Характерните, но безплодни, отговори се движат по линията на подреждане на спасителните лодки по палубите на Титаник. Последните предложения  на финансовото министерство в САЩ частично попадат в тази категория.

Финансовата система трябва да се спаси от собственото си лошо управление на риска. Това няма да стане чрез външно наблюдение. Тя не може да бъде фундаментално реформирана само чрез определяне на стимули.

Отправната точка трябва да е "прекалено големи, за да фалират". Ние се нуждаем от надеждна система за ликвидация, дори на огромните финансови институции. Най-атрактивните предложения са за "добрите банки", в която необезпечени кредитори стават акционери.

Досега банковите фалити са като автобусите: не виждаш и един часове наред и после пристигат няколко заедно. Властите не могат да  помогнат на всички засегнати институции, чрез обявяване в несъстоятелност по време на системна криза, защото това би причинило още по-голяма паника. Това е така, защото, финансовата система се развива във все по гъста мрежа.  

Единственият изход от тази ситуация е да се намали рискът, а за целта институциите, които са твърде големи и взаимосвързани, трябва да имат по-големи гаранции за ликвидността си, като към тях бъдат предявени много по-големи капиталови изисквания.

В момента, големите финансови институции работят на практика на границата на капиталовата адекватност, като в САЩ, през 2007 г. средното ниво на левъридж на търговските банки е било 35 към 1, а в Европа, 45 към 1. А през 2008 г. нивата се увеличават съответно до 60 към 1 и до 50 към 1, според данни на Bank of England.

Със сегашната си структура и капитал, големите финансови институции имат лиценз за хазарт с парите на данъкоплатците.

Според Улф собствените средства трябва да съставляват минимум 10 на сто от капитала. А в САЩ, трябва да са много по-високи.

Освен това капиталовите изисквания трябва да бъдат функционално обвързани със системното значение на финансовата институция. Нещо повече, това изискване следва да се определя спрямо всички дейности, въз основа на напълно консолидирани отчети.

Така управлението на макро равнище ще бъде далеч по-лесно, тъй като изискваният капитал ще нараства във времената на икономическа експанзия и ще намалява при икономически спад.

Дори и така, регулаторните органи трябва да имат някакъв контрол върху стимулите за управление, докато данъкоплатци носят остатъчния риск.

Но с искане за по-високи  нива на капиталова адекватност сега ще се постави в опасност възстановяването на икономиката. Отговорът е дълъг преход, може би от десетилетие, на въвеждане на реформата.

В същото време т. нар. "банкиране в сянка", като SPV поделенията, трябва да бъде вкарано в системата на регулации на капитала.

Нещо повече, капиталовите съотношения трябва да бъдат наложени от всички страни със значими финансови системи.