Не е задължително цялата икономическа стойност в обществото да минава през кръговрата на паричния пазар. Нещо повече, изглежда именно натам ни води конкуренцията между човешките изобретения, били те целенасочени или спонтанни, за постигане на по-висока социална ефективност. Свидетели сме на обществен процес на освобождаване от парите в ежедневните икономически транзакции, който е много по-сложен от връщане към корените с пасторалния бартер. По-сложен е даже от виртуализирането на парите, щом в съвременния свят сякаш само куфарите на наркобароните и бурканите се противят на превръщането на парите в електронна информация. Тенденции като електронни фючърси касаят формата - докато същността, за която ще говорим, е пореден завой по спиралата на експанзията на човешкото богатство.

Мога да твърдя, че изискването „всичко, което се консумира да се купува с пари" не е неоспорим белег на икономически прогрес. Нещо повече, не просто опростенчески - вреден е опитът основните или „главните" икономически отношения да се свеждат до пазарните. Главните потвърждения на тази теза ще открием в книгата на Хайди и Алвин Тофлър Революционното богатство от 2006 г., у нас издадена от „Обсидиан" в превод на К. Коев. Една от идеите, които Тофлър развиват там е за наличието на

две паралелни икономики в системата на човешкото  богатство:

парична икономика и икономиката, която не ползва пари в своите отношения - просуматорство. Думата „просуматор", съчинена от прочутите американски футуролози, е съставна от „производител" и „консуматор".

По-точно идеята за просуматорство, изложена в част шеста на Революционното богатство, визира „безплатния труд, който всички ние реализираме" - докато приготвяме вечерята, работим като доброволци в Червения кръст, подстригваме се с лична машинка, правим фотографии на семеен празник, пазаруваме за старата баба, пълним Уикипедия или монтираме купените от магазина „Направи си сам" стоки. „Вероятно повечето хора ще бъдат шокирани да научат колко незаплатен продукт произвеждаме всеки ден". Паричната икономика не може да бъде разбрана без непаричната. „Двете икономики всъщност водят неразделно съществуване. В своето единство те изграждат системата на богатството".

Брутният вътрешен продукт на света, според Тофлър, е най-малко 100 трилиона долара годишно - двойно повече от паричната икономика. Действителният произведен продукт брутално се видоизменя в изчисленията на онези макроикономически статистици, които остават безучастни към извънпаричните обществени икономически отношения. След „кощунствената", както се изрази българският свещеник отец  Никанор, национализация на банките от западните либерални правителства през есента на 2008 г., фундаменталистите на паричния пазар могат да се вслушат и в Алвин Тофлър, който в последната си книга няколко пъти твърди, че Безплатен Обяд Има. Ако си поиграем с думите, според Макроикономика на професор Коландър началата на икономиката могат да се сведат до три букви: БОН, Безплатен обяд няма - тогава сякаш Тофлър предизвиква традиционните икономисти на бой, когато пише за БОИ.

Изглежда има много безплатни обяди, за кого обаче? Тофлър не пропуска да отбележи, че  компаниите своевременно са се възползвали от културно и природно присъщата на хората наклонност към просуматорство. В супермаркетите се облсужваме сами и с това спестяваме на търговеца разход за персонал, а в същото време получаваме удовлетворение, че правим избор самостоятелно. По подобен начин, използвайки банкомат, спестяваме от работата на касиера; да видим и онзи скъп ресторант в Япония, в който посетителите поръчват продукти по избрана рецепта и си ги приготвят сами.

Паричната икономика търси пролуки в системата на безплатните икономически отношения и ги открива в удобството и навика. Така например подаряването, а не продаването се откроява като подходящата стратегия за прохождащи високотехнологични фирми, които са принудени да търсят пари само от страничните продукти за своите нови приложения, привлекли на първо време вниманието на ползвателите включително и с това, че са безплатни.

Парите се оказват излишни

или дори възпрепятстват едно много масивно създаване на стойност от доброволно и невъзнаградено усилие.
Джон Пери Барлоу, разработвал съвместно с Тофлър идеите в основополагащата си статия Продажба на вино без бутилки: Икономиката на съзнанието в глобалната мрежа (1992, 1993), предусеща коренно нов модел на заплащане в икономиката, която става все по-виртуална и мрежова. Метафорично тя е театър с неспиращо представление, за който си купуваш билет в една от малкото негови пресечни точки с материалната реалност. Някой би следвало да се погрижи за изплащане на хонорарите, но как да определим кой е зрител, а кой актьор в постоянната пиеса? Администрацията на театъра вероятно сама следва да плаща тежък данък на зрителите.  Помагат й клирингът и бартерът.

Еволюционният биолог Ричард Доукинс осмисля заплащането от една още по-обща гледна точка. В Егоистичния ген (Oxford, 1976) той дискутира и доказва генетичния алтруизъм.  Родителите вършат много неща, без да получават (и очакват) отплата, те са алтруисти. Всъщност мама и татко не могат да не са такива, тъй като действат като машина за пренос на гени, твърди Доукинс. Нищо чудно човек да е устроен така, че да не може просто да търпи на бебешки плач и прави нужните за добруването на потомството разходи. Сладките дечица под пелените на сантименталното умиление са завършени егоисти, които успешно манипулират родителите, за да получат колкото може повече ресурси и да ги получават повече време.
В процеса на човешко израстване биологията се сблъсква с педагогиката, но не е изцяло отхвърлена от нея: най-вероятно моралните рамки, налагани на децата, имат дълбок биологически смисъл. А самата социална структура на семейството оказва решаващ принос за оцеляването, преноса и налагането на човешки гени, гарантирайки икономическата основа. В тези човешки отношения, които съдържат икономически фундаменти, като цяло липсва реципрочност. Но тази констатация е далеч по-малко смущаваща от това, че не просто принципът на реципрочността, а изобщо базовият  биологичен (материален) принцип се проваля в сферата на духа и в царството на вярата.

Сееш и жънеш, даваш и вземаш: този природен и духовен закон позволява на някои да твърдят, че „всичко" се купува. Монтен отговаря: който твърди, че всичко може да се купи с пари, вероятно сам е направил всичко в живота си за пари. За да избегнем това унизително състояние, нека предприемем следното морално упражнение в две стъпки. Задача номер едно е да разберем покупката и парите по-широко, задача две е да разпознаем как те пречат на действието, замислено в началото без тяхното посредничество.  Директно купуваме от търговеца с пари. По-често купуваме нещата индиректно, като с първата стъпка от наша страна психически задължаваме другия да ни отвърне с поне толкова, ако не с повече. Много добрини са направени като индулгенция за притеснена съвест и в този смисъл някои гледат на благотворителността като на същинска покупка. Въпреки това не всичко е покупка.

Волно или не, в повечето  си дела спазваме модела на реципрочната размяна. Но по този начин губим богатството на вярата и оставаме в юрисдикцията на Стария закон. Евангелието говори ясно за необходимост от нарушаване на принципите на реципрочност, за да се задейства Новият закон по отношение на нас. „Чули сте, че е било казано око за око, зъб за зъб. А пък Аз ви казвам ... ако те плесне някой по дясната буза, обърни му и другата." Надали Спасителят би желал да ни удрят по лицето или да сме безволеви. С тази притча Той иска да ни насочи към нашата духовна - отвъдбиологична, а също така и надсоциална същност.

„Дай на този, който иска от тебе и не се отвръщай от онзи, който ти иска на заем ... Ако обичате само онези, които обичат вас, каква награда ви се пада? Не правят ли това и бирниците?" Слънцето изгрява за злите и добрите и небето дава дъжд на праведните и неправедните - правете и вие така: Новият завет влиза в сила, когато бива отхвърлен фундаменталният материален, икономически и биосоциален принцип.
Отношението на всичко това към парите е въпрос, който продължава да чака изводи. Няма нужда да се разяснява, че

най-необходимите на човека блага не подлежат на продан

и за тях не съществува разменно средство. Да вземем обаче и най-обикновените стоки - Тофлър обяснява, че огромен брой хора днес живеят без никакви пари, без да изпитват нужда. Те консумират само това, което са произвели с ръцете си, и не правят нищо, за да се присъединят към паричната икономика. „Ако изпечем пай и освен това го изядем, ние сме просуматори. Но просуматорството не е само индивидуален акт. Ние може да сме изпекли пая, за да го изядем заедно със семейството си или с приятели, без да очакваме пари или нещо друго в замяна." Загатнах по-горе колко широко следва да се гледа на замяната.

Едва ли има по-подвеждаща фраза от „няма безплатен обяд", изтъква Тофлър. Повечето хора, включително икономисти, биха се съгласили, че това, което правим като просуматори (писането на безплатен софтуер е най-типичен пример) има социална стойност. Това е така, но икономистите едновременно с това поставят „желязна завеса или Берлинска стена" между онова, което вършим за пари и онова, което правим - ей така. В статия от 1965 г. (A Theory of the Allocation of Time) нобелистът Гари Бекър твърди: неработното време днес вероятно е по-важно за икономическото благоденствие от работното време, въпреки това икономистите отделят на последното неизмеримо повече внимание, отколкото на неработното време. Според Ришаб Айер Гош от Маастрихтския университет, освен парите като инструмент за измерване трябва да се намерят и други начини за измерване на стойността (виж Революционното богатство, стр. 217 - 287). Но и самите пари като институция преживяват базисна трансформация, поне толкова сериозна както оспорването на доларовата хегемония.

Под съмнение е самият модел

на ексклузивно действие на националните парични знаци. Виновни за това са паралелните на официалните пари. На дадена територия да циркулират едновременно няколко вида пари не е нещо ново. Всъщност до възхода на националната държава след Просвещението обичаят е именно такъв. Трябва да сме снизходителни към недоверието и въодушевлението на французите и англичаните към първите книжни пари само преди три столетия - нека тогава по-смело дискутираме за бъдещето на паричния знак. Още сега можем да видим континентални пари и зелената цифра на екрана, вероятно в обозримо бъдеще ще видим единна световна валута, по-авторитетна от специалните права за теглене (SDR) на МВФ - заедно с шарена смесица от монети, банкноти, ценни книги, диаманти и чипове, неизменно и все повече отдалечавайки се от националния паричен суверен.

На възраждането на „неофициалните пари" в Европа през 2007 г. британският вестник The Telegraph посвети популярна статия (която удобно се вмести в анти-евро политиката на вестника). Причините за възхода на неофициалните пари могат да се открият в стремежа към обособяване от центъра и протеста срещу загубата на ценни човешки връзки. Например в няколко отдалечени алпийски общини в богатата Бавария паралелно с евро циркулира химгауер - „общинска" парична единица. Бундесбанк не се противи на оборота на стойност 2.3 млн. евро между 2,400 души с 180,000 химгауера, 85 хиляди електронни. Също както и на двете квартални валути на Хамбург и още сигурно дузина други неформални пари.

„Сеньоражът" от химгауера е предвиден за обществени нужди и благотворителност.  С местната валута вече можеш да заредиш гориво на бензиностанция или да отидеш на зъболекар. Силата й е в това, че е местна, т.е. паричните отношения изразяват едновременно и комунални, евентуално лични познанства. Второто й свойство е, че се обезценява в полза на благотворителността и консумацията. Впрочем във Вьоргл, Австрия подобен експеримент успя да понижи безработицата през 1930-те.

Паралелните пари, или парапари, излизат също и от формата на средство за универсално разплащане. Сега вече има изобилие от парапари като ваучери за пазаруване от магазини, точки за зареждане на бензиностанции, клубни карти и още много други, както можем да се убедим, четейки книгата на Тофлър. Доколкото те се „печатат" от корпорациите, да приемем, че обядът, купен с тях изобщо не е безплатен. Те заобикалят официалната валута и създават у клиентите, закачили се на паралелните пари, чувство на принадлежност, което не би станало толкова важен маркетингов акцент, ако не бе истински необходимо на хората. В някои японски корпорации се обмисля преминаването към „корпоративни пари" - оставете йените за магазините в центъра, в заводския стол може да платите с една „хонда" или пет „сони".

Критиката на теорията за превъзходството на универсалните, вездесъщи пари

е дело на журналиста и икономиста с унгарски произход Карл Полани, от когото черпят аргументация мнозина съвременни учени, включително и Тофлър. В труда си от 1945 г. Голямата трансформация Полани описва как преминаването изцяло към парични отношения уврежда социалните отношения. Полани с носталгия разглежда древните търговски връзки в Полинезия, за него олицетворяващи съобразителност, откривателски дух и междуобщностен контакт, противопоставяйки оградената от табута и строги морални норми старинна търговия на взаимоотношения, гравитиращи около анонимния паричен знак. Авторът на Голямата трансформация привежда много примери от традиционните народи как икономическите и в частност търговските отношения могат да създават стойност за индивидите и обществото, без да имат алчността за брокер. За жалост свободната търговия е по-скоро благо на Южните морета - в тясното Средиземноморие тя традиционно става плячка на военните.

Полани е сред учените, които акцентират върху един много специфичен и очевидно древен социален механизъм: разточителството с пари и ценности като доказателство за сила на волята, която не се оставя да бъде пленена от връзките на материалното. Вероятно част от съкровищата, разкопавани днес от археолозите, са закопавани в земята и с този мотив. Популярен е обичаят потлач от Британска Колумбия, в който най-героичните войни раздават имуществото си на специални фестивали, за да демонстрират свобода от материалното. Колкото по-велик войн си, толкова по-големи ще са даровете ти. Раздаваш покъщината си и не се боиш от бедност. Пресметливост тук не е изключена: след месец друг велик войн ще те повтори и ще ти подари повече, отколкото си му дал.

Колко видоизменен и жалък е аналогът на потлач в постмодерното общество, който би могъл да се онагледи с фразата „професия консуматор" (това е просумация секонд, не случайно Маршал МакЛухан е сред първите, обвързали консуматора с нова производствена функция). Говоря за наркотичното състояние на консумация. Ако детето на постмодерния човек не консумира, машината на постиндустриалния растеж ще спре. За половин час ще настане тишина на небето (Откровение на Йоана 8:1). Обществото ще се изправи пред убийствения въпрос от щастие ли се нуждаем или от справдливост.

За да не се стига дотам, икономическите съветници на президентите избират друг път, който подозрително ни доближава до бъдещето, описано през първата половина на XX век в Brave New World на Олдъс Хъксли.  Да се настроят желанията на хората в съответствие със свободните капацитети на индустрията - не е ли това достойно да се нарече връх на практическата макроикономика? Тук на помощ незабавно се притичва и „дискретният чар на буржоазията".

А всъщност финансовата криза не засяга хората, които не използват пари във всекидневния си живот, както наскоро кореспондент на Ройтерс видя в индонезийското племе бадуи. Ужасна изостаналост ли е това, или знак за развитието ни в бъдеще? Дали чак толкова греши Мартин Лутер в отношението си към акционерните пари? Когато князът на Саксония иска да го награди с четири минни акции, Лутер възразява: Не искам акции! Това са спекулантски пари, а аз не желая да съдействам за възхода на такива пари.

И така, в градината на Техническия университ във Вайенщепан край Мюнхен пред едно ябълково дърво бе поставена метална табелка с гравирано стихотворение. Прочетох го и съм запомнил част от него. Всъщност изглежда стихотворението е добре известно, след като сега сравнително лесно откривам текста му в Интернет. Улрих Уланд през 1814 година пише следното: Получих от ябълката храна, сянка, подслон; лекокрили гости в короната й ми попяха. Попитах: как да ти се отплатя? Ябълката поклати клони. Докато трупа нетленно съкровище на небето, дървото забравя своите заслуги. С какво бихме могли да заплатим на великите учители, откривали за нас какво представлява човекът?