нес много лесно се придобива научно звание, казва председателят на ВАК акад. Петър Кендеров

Макар и на пръв поглед необяснима, съществува връзка между броя на хабилитираните учени и на иновациите в една държава. Какво стана със Закона за научните степени и звания, преди две-три години имаше бурни коментари около него?

- Бързам да опресня спомените ви. Преди шест години имаше проектозакон, приет на първо четене. Но в НС отлежават 37 или 38 такива проекта, после нищо не им се е случило. Така че законът е в сила от 1972 година.

С какво си обяснявате закъснението?

- Не разбираме фундаменталния факт, че той не обслужва учените. От него зависи науката, която българското общество ще има. Дали ще е приложна в името на иновациите и затова да се присъждат научни степени и звания, или ще имаме онова, на което сега се радваме - отделни добри учени, а ни липсва наука, която да помага на обществото - изключвам прогнозата за времето и регистрирането на земетресения и др. Българският учен не е мотивиран да развива приложна наука. Има някои, които се опитват, но не е защото се провежда държавна политика. Затова не може да има здрава основа за сериозно въвличане на науката в обновяването на ония производства, които ще определят бъдещия облик на България.

Не се ли нароиха прекалено много професорите и доцентите покрай академичната автономия?

- Ако смятате, че са много, е друг въпрос, но всички те са минали през Висшата атестационна комисия (ВАК) и броят им не зависи от академичната автономия. Без да е минало през ВАК, званието няма юридическа сила. Но трябва да ги има.

Да ги има, но не толкова много.

- Не знам защо сте останали с впечатление, че са много. Обикновено критиките са в обратната посока. В близките 10 години дори не можем да стигнем равнището от 1989 г. Имаше период, когато се говореше за хабилитационна криза - оредяха цели направления, след като професори и доценти се пенсионираха. Годишно ВАК избира около 140 професори и старши научни сътрудници, чиято средна възраст е 58 години. След 10 годни ще имаме 1400, колкото са сега. Страшен е обаче фактът, че голяма част от сега действащите професори са над 66-годишна възраст. Ако на 67-68 години напуснат административните постове, които заемат - от науката и подготовката на кадри няма смисъл да ги изваждаме, - ще се създаде вакуум. Значи професорите и доцентите не са много. Може би искате да кажете, че днес лесно се придобива научно звание.

Приемете го така.

- Наистина има известно отстъпление в качеството на приема - професорите трябва да са най-добрите от всички учени. А през последните години липсваха някакви особени стимули българският учен да се занимава с наука. Основен приоритет бе да оцелее семейството му. Което продължава, за съжаление, и сега, макар не в такава остра форма, както преди 10 години. Въпреки това има много добри български учени с добри постижения.

Ако се върнем към иновациите, в каква посока би трябвало да е развитието на науката - превес да имат приложните науки и развойната дейност?

- Основен недостатък на сегашната система е, че получаването на научно звание (доцент или професор) или на научна степен (голям или малък доктор) е свързано с една-единствена научна област. Ако например ученият работи в две области и има по 19 статии, не може да се хабилитира в нито една. Конкурсът е обявен само за едната, а критериите изискват статиите да са 20. При сегашния закон не се взема предвид, ако научните му публикации са от физика и химия например.

 

В Германия ставаш доктор на природните науки - ако си математик, физик, астроном или метеоролог и пр.

- Така е. Безсмислено е да се обвързва званието с признаване на компетентност. Ценни са направените за хабилитацията мултидисциплинарни научни усилия. Точно на такива изследвания почиват приложенията на науката. Иновациите се раждат, когато нещо от някоя област се приложи в практиката или в друга област на науката. Прогрес се постига, когато успеем да съчетаем неща от няколко области - например свързани с електрониката (физика на твърдото тяло), с обработката и събирането на информация. Обединени от тях се раждат компютърната мрежа и интернетът. Сама нито една наука не може да бъде двигател на прогреса. Фундаменталните науки тласкат цялостното развитие на цивилизацията. Държава, която няма запас от хора, свързани с фундамента на науката, не е суверенна. Ще се стигне дотам, че ще ходим да си правим операциите от сливици в чужбина, ако липсват учени.

 

Кое ощетява най-много българската наука?

- За жалост ВАК и системата не поощряват хора, чиято хабилитация почива на постижения от различни области, а признаването на компетентност по научна специалност е нещо различно от хабилитацията. Опитите ми да предизвикам обсъждане, не събудиха интереса у ония, които вземат решения. Учените пък не си дадоха сметка, че новият Закон за научните степени и звания не е за да се уреди тяхното положение, а за да промени характера на науката, тя да стане по-приложна. И да се оценяват успехите на ония, които го правят. Ако откриеш ново приложение на науката (не пренасяне на чужд научен опит), приносът ти се оценява едва ли не колкото една публикация.

Кои са причините да се принизява трудът на тези учени?

- В предишния обществен етап от развитието ни за иновациите отговаряше ведомствената наука. Имаше институти към ведомства или предприятия, в които бе концентрирана развойната дейност. Тогава мислехме, че нищо не са правели, но не е било така. Може да се каже, че относително производствената ни база и продукцията не са били толкова зле, макар че всички се оплаквахме. Но се търсеше приложението на науката, за да се поддържа държавната производствена база. Когато тя бе приватизирана, институтите бяха разрушени. Очакваше се, че дългата ръка на пазара, ще намести нещата. Но пролича, че няма надежда да стане, тъй като пазарът ни не е наукоемък, производството все още не е на равнището да поема научни продукти. Иска се гръбнак и затова е необходима държавна политика, която да ускори изграждането му, което не може да стане с решение на Министерския съвет и с нов закон. Нужни са условия, така че всички да имаме поведение, насочено към използване и прилагане на науката и окуражаване на учените. Един ден ще се окаже, че това е единственият ни качествен ресурс, който ще даде на България преимущества. За щастие той е възобновяем. Имаме уникална система за откриване на таланти, светът гледа със завист на постиженията на българските ученици, на олимпиадите по математика, информатика печелят всички награди.

После следват в чужбина и остават там.

- Причината не е само в ниските заплащания, а защото не се оценяват важните за практиката постижения. По тоталитарно време се смяташе за нормално да се поощряват материално научните сътрудници във ведомствените институти. Тук-там се даваха научни степени и звания само на най-изтъкнатите. Обратно, в БАН и във висшето образование основните стимули бяха званията и степените. И тогава, и сега, хубавите заплати в производството бяха доста по-високи от професорските. След промяната едното изчезна, но се съхрани мисълта, че степените и званията са за хора, занимаващи се с теоретични разработки. Според критериите на ВАК едва ли не най-накрая се отчита практическото приложение. Днес собственикът на компанията би трябвало да се грижи за научните разработки в своето предприятие, но не става. Не може да го прави и държавата. Тя поддържа напълно основателно старите структури на БАН, те обаче трябва да запълнят празнината.

 

Как ще коментирате нападките от неделя на Ахмед Доган срещу БАН и развитието на фундаменталните науки?

- Прочетох ги, и ми се струва, че нещо е извадено от контекста на изказването. Сравнявам го с онова, което досега съм чувал и виждал като държавническо поведение и политик у него, като че го е казал друг Доган. Не мога да си представя, че г-н Доган ще има пренебрежително отношение към българския учен - имам наблюдения от работата ми във ВАК. Не приемам думите му, че учените имали по две статии и четели за трета. От началото на годината сме абонирани за световните научни база-данни и достъпът до информация вече не е проблем, а и учените ни имат много повече от две статии. Но г-н Доган е прав, като казва, че в БАН има нужда от реформа, така че науката да подпомага държавата. Имаме учени, но не и наука, инструмент за постигане на целите на държавата, на обществото. Ще ми се един ден, като гледаме програмите на политическите партии, те да не се различават в областта на науката, образованието, здравеопазването. Мисля, че моментът ще настъпи.

„Ще ми се един ден, като гледаме програмите на политическите партии, те да не се различават в областта на науката, образованието, здравеопазването. Мисля, че моментът ще настъпи."

„Нужни са условия, така че всички да имаме поведение, насочено към използване и прилагане на науката и окуражаване на учените. Един ден ще се окаже, че това е единственият ни качествен ресурс, който ще даде на България преимущества. За щастие той е възобновяем. Имаме уникална система за откриване на таланти, светът гледа със завист на постиженията на българските ученици, на олимпиадите по математика, информатика печелят всички награди."

140 професори и старши научни сътрудници, чиято средна възраст е 58 години, се избират всяка година от ВАК.