Натрупването на капитал и увеличаването на производството могат да са резултат единствено от инвестициите на свободния пазар, както посочват най-добрите теоретици на XX в., пише румънският икономист Михай Маковей. Той припомня трудовете на колегата ни Мъри Ротбард, според когото единственото ефективно разпределение на производствените фактори може да се случи само в условията на лесе-фер.

Затова към този момент трябва да е ясно, че страни като Южна Корея, чиито модел на икономически растеж е основан върху държавните ориентирани към износа предприятия, изглежда е достигнал пределите на своите възможности.

Невероятното, на пръв поглед, представяне на Южна Корея

Корея израсна от една от най-бедните икономики през 60-те години на XX в. до напреднала държава, избягвайки капана на средните доходи. БВП по паритет на покупателната способност почти достигна средното за страните от ОИСР през 2018 г., след като беше под една шеста от нея през 1970 г.

Бързият растеж на страната с темпове от между 7 и 10% годишно в продължение на няколко десетилетия се дължеше на особено големите инвестиции, чиито пик достигна 40% от БВП през 1990 г. и постигна средна стойност от 32% след това.

Скоростната индустриализация и дълбоката интеграция на страната в глобалната верига на доставките помогна на страната да се издигне до петия най-голям износител на произведени стоки през 2017 г. Най-поразителното е, че зад този изглеждащ като небивал успех стои активна индустриална политика.

Правителствената подкрепа за огромните бизнес групи, известни като чебол, сред които са Samsung, Hyundai, LG, Kia и вече фалиралата Daewoo, посредством подизпълнители и търговски и инвестиционни бариери, ги превърна в глобални лидери. Но има много "невидими" пропуснати икономически възможности зад държавно-корпоративното съдружничество, което означава, че централизираното взимане на решения и фаворитизма към големите бизнеси очевидно е дошъл на определена цена.

Растежът спада, а производството и потреблението изостават

Обикновено икономическият растеж се забавя когато страните стават по-богати. Но в случая на Южна Корея той направо се срина - от между 7 и 8% през 80-те и 90-те години до под 3% днес. Потенциалното ѝ производство също спадна, въпреки огромните инвестиции. Най-важното обаче е, че производителността на труда изостава значително от растежа на БВП.

През 2018 г. БВП на глава от населението е с една трета по-ниско от това на лидерите в ОИСР, а производителността на труда - с 46% по-ниска спрямо тях. Донякъде тази разлика е компенсирана чрез повечето отработени часове - с 15% над средното за ОИСР и с 30% над средното за ЕС.

В замяна на по-дългите си работни дни, корейците трябва да се радват на по-ниски заплати и по-ниско равнище на частно потребление в сравнение с представянето на брутния вътрешен продукт. Между 1990 и 2018 г. БВП по паритет на покупателната способност нарасна повече от два пъти - от 43% спрямо средното за ОИСР до 94%. Но покупателната способност се покачи доста по-бавно - от 59% до 85%.

Това е в унисон с ниския растеж на производителността на труда, но отразява и монопсоничната сила (монопсон - състояние на пазара, при което има монопол на потребителя на дадена услуга) на местните чебол и неефективните модели на формиране на заплатите. При равнище от 53% от БВП, делът на компенсациите за труда е най-ниския в ОИСР.

Същевременно високите вносни мита и ниската конкуренция между корейските компании ощетяват частното потребление, което спада до доста ниската стойност от 48% от БВП през 2018 г. Тъй като покупателната способност реално се понижава, потреблението през последните години се финансира в много голяма степен на кредит, затова към миналата година дълговете на домакинствата възлизат на 92% от БВП.

Неефективното разпределение на ресурсите

Според мейнстрийм рецептата за растежа, Корея би трябвало да е сред най-добре представящите се страни, предвид високия размер на инвестициите си, изключително дългата трудова седмица и лидерството си в изследователската дейност (за която са вложени 4,6% от БВП през 2017 г.).

Но заделянето на големи ресурси, само по себе си, не е достатъчно, за да се постигне устойчив растеж. Важното е те да бъдат комбинирани ефективно - нещо, което може да се постигне единствено благодарение на действието на свободните пазари. За жалост, в случая на Корея трудовият и производственият пазар са силно регулирани и не могат да изпълняват нормалната си функция.

Ограничената конкуренция в сферата на производството и държавната намеса за развитието на компаниите са присъща характеристика на икономическия модел в страната. Инструментите на протекционистите там включват както търговски и инвестиционни бариери, така и субсидиране на избраните от държавата бизнеси.

За разлика от доброто си представяне в индекса на конкурентоспособността през 2019 г., където заема 13-а позиция от 141 държави, Корея се класира чак на 91-о място по отвореността на пазарите си. Също така, притокът на преки чуждестранни инвестиции възлиза на едва 14% от БВП през 2018 г. За сравнение, в ЕС той е 55%, а в САЩ - 36%. Така всъщност Корея е нетен износител на инвестиции, а бюджетните субсидии за бизнеса в страната са двукратно по-високи от средното за ОИСР.

Когато системата на чебол става всеобхватна, а нейната неефективност - очевидна, особено след финансовата криза от 1997 г., правителството започна да понижава намесата си и да предоставя малко по-равни условия за развитието на големите корпорации, от една страна, и малките и средни бизнеси, от друга.

А тъй като свързаните интереси направиха либерализацията на пазарите почти невъзможна, всъщност държавните субсидии, вместо да бъдат намалени, започнаха да се отпускат и на малките и средни предприятия посредством схеми за кредитиране и директно инжектиране на средства в дейността им. Резултатът от това беше, че как чебол, така и по-малките компании в страната започнаха да оперират на сегментирани и силно защитени пазари - регулациите в Корея са на четвърто място по сила в страните от ОИСР.

Същото важи и за регулациите на пазара на труда, където страната се класира на стотна позиция по конкурентоспособност по отношение на гъвкавостта на пазара, разходите за труд и възможностите за назначаване и освобождаване на служители. Нередовните позиции на местния пазар формират една трета от всички форми на заетост, в сравнение с 11% средно за ОИСР и носят едва 66% от възнаграждението на редовните дейности.

Погрешният уклон на стратегията за развитие

Както често се случва, Корея се опита да адресира симптомите, вместо причините за проблемите си. През 2017 г. новоизбраният президент Мун Дже-ин обяви промяна на политиката за растеж, която беше насочена към редистрибутиране на приходите и стимулиране на потреблението. Властите увеличиха значително минималната работна заплата - с 30% в периода 2018-2019 г., понижиха работната седмица от 68 на 52 часа и обещаха увеличаване на публичните разходи за заетост с 40%.

Излишно е да се споменава, че тези мерки влошиха ситуацията, особено в комбинация с понижението търсене на местните продукти заради търговската война между САЩ и Китай. Заетостта спадна чувствително, особено в производството и малките и средни предприятия. Въпреки мерки за редистрибутиране на доходите, потреблението на домакинствата се забави още повече през 2019 г., а частните инвестиции спадаха шест поредни тримесечия.

В крайна сметка, растежът на брутния вътрешен продукт спадна от 3,2% през 2017 г. до 2% през миналата. Освен това, мерките на властите се оказаха доста скъпи - очаква се бюджетният излишък от 2,6% от БВП през 2018 г. да се обърне в бюджетен дефицит от 1,4% през тази година.

Смислените мерки

Корея трябва да се стреми към устойчиво възстановяване на потенциалния си растеж, чрез ефективно разпределяне на производствените фактори, което може да се постигне единствено със свободни пазари. Само така набирането на капитал и увеличаването на производителността на труда могат да доведат до цени на труда, които не подриват ценовата конкурентоспособност на страната.

Иначе казано, властите трябва да елиминират регулациите и разпределянето на средства, ако искат Корея да изпитва стабилен и дългосрочен растеж.