Акциите процъфтяваха, заплатите и цените се надпреварваха едни други и за първи път от десетилетия във въздуха витаеше инфлация. "Може ли да се разчита, че Бордът на Федералния резерв ще отговори на очакваните инфлационни тревоги от 1967 г. с обичайния си плам за ограничаване на кредитирането?" попита изданието Wall Street Journal на 2 ноември 1966 г. "Отговорът: Вероятно не".
Всъщност, на фона на поредица от монетарни и фискални половинчати мерки, следващото десетилетие и половина ще стане известно като "Голямата инфлация" в САЩ, като индексът на потребителските цени ще скочи със 186%, или 7,3% годишно, от 1968 до 1983 г. (CPI беше 4,7% през 2021 г. и се оценява на 8% тази година досега.)
Още по-лошо, две енергийни кризи попречиха на икономиката на САЩ, повишавайки нивото на безработица до 8,2% през 1975 г. и 10,8% през 1982 г., въпреки че цените продължиха да растат. Наречен период на стагфлация, това време икономически удуши много американски семейства и фирми. Епизодът беше "най-големият провал на американската макроикономическа политика в следвоенния период", казва Джереми Сийгъл, почетен професор по финанси в Wharton School на Университета на Пенсилвания и автор на основополагащото пазарно проучване, "Stocks for the Long Run" (Акции за дългосрочно държане).
Днес стагфлацията отново витае във въздуха. Инфлацията, предизвикана от разходите след пандемията, е на най-високото си ниво от четири десетилетия и икономиката може вече да е в рецесия. Акциите са в мечи пазар, доходността на облигациите се покачва, а криптовалутите се сриват. Само безработицата остава исторически ниска - от едва 3,6%.
Последните няколко години бяха достатъчно трудни; представете си 15 години по-нататъшна болка. За щастие председателят на Фед Пол Волкър остави ръководството за избягване на най-лошите щети в това, което той нарече "урокът от 70-те години".
Ще вземем ли предвид този урок?
Както при днешните растящи цени, Голямата инфлация започна с горещо работеща икономика, подсилена от данъчните намаления през 1964 г. и разходите както за война (Виетнам), така и за мир. CPI достигна 3% през 1966 г., когато The Journal би тревога.
Федералният резерв беше ръководен от Уилям Макчесни Мартин младши, който сравнява централната банка с "придружителя, който нареди купата с пунш да бъде премахната точно когато купонът наистина бе в разгара си". И все пак, когато дойде време да се сложи край на купона с инфлацията, Мартин "не пожела да повиши лихвените проценти или да намали предлагането на пари на заем", пише The Journal. Защо? Защото забавянето на икономиката може да укроти инфлацията с цената на увеличаване на безработицата, което беше политически неприемливо.
Мартин и неговият наследник Артър Бърнс последваха примерите съответно на президентите Линдън Джонсън и Ричард Никсън.
"Всеки в областта знае много добре, че президентът Никсън искаше лихвите да останат ниски", каза министърът на финансите Джон Конали пред The Journal на 16 август 1971 г., когато процентът на федералните фондове беше 5,75%. Курсът ще следва модел нагоре и надолу през 70-те години.
Служителите на Фед вярваха в кривата на Филипс, която теоретизира, че има стабилна, обратна връзка между инфлацията и безработицата. Ако управляваме икономиката малко по- нагорещена, според мисленето, безработицата ще бъде ниска. Но критиците предупредиха, че постоянната инфлация може да се самопродължава. Докато работниците търсят повишение на заплатите, компаниите повишават цените, за да съответстват на разходите за труд, като задействат спирала между заплатите и цените.
"Бремето на инфлацията нарасна твърде много, за да може да се понесе", написа Barron"s на 31 март 1969 г., цитирайки недостига на жилища и работна ръка, които отразяват днешната ситуация. "Ако миналото е някакъв ориентир, нездравото разширяване и спекулативният излишък трябва да доведат до срив."
Отговорът на Никсън, поредица от контрол на заплатите, цените и наемите (наред с други мерки), най-вече потисна цените, докато не бяха вдигнати. Barron"s изобличи това, което беше известно като удара на Никсън. "Какво постигна контролът?" попита редакторът Робърт Блайбърг на 29 април 1974 г. "Докато се преструваше, че контролира инфлацията, администрацията на Никсън, подпомагана и подстрекавана от Борда на Федералния резерв, отвори широко инфлационните кранове."
Тогава дойде първият петролен шок. Ембаргото на Организацията на страните износителки на петрол от 1973 г. повиши цените на суровия петрол с 300% за месеци. Това направи "подигравка с идеята, че има прост компромис между по-висока инфлация и по-ниска безработица", пише икономистът Стивън Б. Рийд. Кривата на Филипс беше мъртва.
Доброволната програма Whip Inflation Now на президента Джералд Форд от 1974 г. се превърна в кулминация, когато акциите се сринаха и настъпи рецесията; Barron"s го нарече "трик". Друга петролна криза удари през 1979 г. Най-ниската точка може да е била "неразположената" реч на президента Джими Картър през юли същата година, когато той каза на САЩ, че "цялото законодателство в света не може да поправи това, което не е наред с Америка".
Накратко, икономиката беше извън контрол и правителството беше без идеи. Един резултат беше политическата революция, която помете Роналд Рейгън в президентството през следващата година.
Друга беше паричната революция, водена от Волкър, който беше назначен от Картър за председател на Фед 10 дни след речта. Той даде да се разбере, че целта му е инфлацията.
"Ние нямаме друг избор, освен да се справим с инфлационната ситуация, защото с течение на времето инфлацията и нивото на безработица вървят заедно", каза той през 1980 г. "Не е ли това урокът от 70-те години?"
Волкър затегна паричното предлагане и повиши лихвата на федералните фондове до над 19%. Това предизвика двойна рецесия, но инфлацията и безработицата с времето спаднаха и скоро настъпи утрото на Рейгън в Америка.
Днес председателят на Фед Джером Пауъл изглежда разбира урока от 70-те години. "Ние не се опитваме да провокираме и не мислете, че ще трябва да провокираме рецесия", каза той пред Банковия комитет на Сената на 22 юни. "Но смятаме, че е абсолютно важно да възстановим ценовата стабилност, наистина както в полза на пазара на труда, така и в полза на всичко друго."
Ако Фед не реагира на инфлацията толкова бързо, колкото се надяваха някои, Сийгъл казва, че все пак е действал достатъчно скоро, за да ограничи щетите. Той казва, че очаква инфлацията да намалее в рамките на една година и че ще преживеем по-меко кацане от това, проектирано от Волкър.
*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на акции на финансовите пазари.
USD
CHF
EUR
GBP
