Поредния аукцион на държавни ценни книжа, който бе проведен на 13 април 2020-а, показа две неща. На първо място той потвърди правилото, че най-добре е дълг да се емитира, когато не ти трябва, защото тогава емитентът - в случая държавата, може да получиш максимално добри условия (разбирай възможно най-ниски лихви при желания от длъжника срок на дълга). На второ място въпросното пласиране на облигации показа, че банките са изключително предпазливи към инвестирането на незабавната си ликвидност - това са милиардите им в БНБ, в държавни ценни книжа при предлаганата от правителството доходност. Тази тенденция се прояви за пръв път при преотварянето на емисията от петгодишни ДЦК на 6 април 2020-а, когато правителството пласира 200 млн. лева при положителна средна доходност от 0.13% годишно и с 1.79 пъти коефициент на покритие от поръчките, докато три месеца и половина по-рано - преди епидемията, по пласирането на облигации от същата емисия, то бе постигнало отрицателна средна доходност от минус 0.11%, при 2.49 пъти покритие от направените поръчки.

Сега същата история се повтаря с преотварянето на емисията средносрочни левови облигации. На 13 април 2020-а, с посредничеството на БНБ, правителството е пласира втори транш от държавни ценни книжа с общ номинал 200 млн. лева, годишна лихва от 0.5% и срок на погасяване от десет години и половина. Постигната среднопретеглена доходност на книжата пласирани на този аукцион е 0.55%, при 1.25 пъти коефициент на покритие от направените поръчки. Когато на 21 юни 2019-а бе емитиран първия транш на въпросната облигационна емисия, той бе пласиран при средна доходност от 0.41% годишно, а коефициента на покритие от направените поръчки бе 2.36 пъти. Вижда се, че банките в момента имат по-малко желание да инвестират в държавен дълг, независимо, че им се предлага по-висока доходност. И това при положение, че кредитните институщии у нас имат 29 млрд. лева ликвидност, от които близо 5 млрд. лева държат на отрицателна лихва от минус 0.7% в БНБ.

Подобно поведение може да означава две неща: Първо, банките оценяват, че рискът в средата в която работят е силно увеличен и не желаят да се разделят с незабавната си ликвидност преди да видят доколко отрицателно икономическата криза и мерките за нейното преодоляване, като например безлихвените заеми и мораториума по вече отпуснатите кредити ще повлияят на нетните им парични потоци. Второ, банките оценяват, че в сегашната ситуция цената, която предлага държавата за пласирания от нея нов дълг не отговаря на риска, който ще поемат купувачите на дълга - в смисъл, че предлаганата цена е сравнително ниска.

Тези две опасения са напълно естествени, защото христоматийна истина е, че при избухване на криза цената на пазарно поемания дълг се качва. Точно по тази причина е добре дълг да се взема, когато не ти трябва и получените по този начин пари да се трупат като резерв, който да се ползва в тежки времена. Правителството имаше възможност да направи това през 2017-а, 2018-а и дори през 2019-а когато спокойно можеше да емитира няколко милиарда на ниски цени и с тях да удвои фискалния резерв. Но не го направи, защото бе притиснато от популистки догми, плашещи ни колко и кога ще плащат бъдещите поколения. И тъй като управляващите предпочетоха политически удобния, пред държавническия подход, сега ще са принудени да емитират същите тези милиарди, но на по-висока цена. И колкото повече се забавят с емитирането, толкова по-висока ще е цената.