Няма да е преувеличено ако кажем, че Китай увеличава нуждата си от стоки и суровини с нечувана скорост. В страната живее около една пета от населението на света, но вече поглъща половината от световното производство на свинско месо и цимент, една трета от стоманата и около една четвърт от алуминия. Китай харчи 35 пъти повече средства за внос на соя и петрол отколкото през 1999 г. и 23 пъти повече за внос на мед.

Нещо още по-важно, Китай не може да ограничи нуждата си от суровини. Въпреки че консумацията на петрол в САЩ намалява, цените на суровината продължават да отбелязват ежедневни рекорди, главно заради силното търсене от Китай и другите развиващи се пазари. Според Международната енергийна агенция, вносът на петрол от Китай ще се утрои до 2030 г. Търсенето на суровини от Китай ще предостави такава златна възможност на фермерите и миньорите, че фразите „бичи пазар" и „циклично развитие" ще звучат прекалено анахронично. Вместо това икономистите вече използват думата „суперцикъл", когато говорят за бъдещето на китайската икономика.

Не всички анализатори обаче приемат идеята за гигантското китайско търсене на стоки и суровини за добра новина. Обичайната причина за това е външната политика. С неутолимия си глад за енергийни суровини и материали, Китай подкрепя световните диктатори и пречи на демократизацията на бедните държави. Америка и Европа са най-потърпевши, тъй като губят авторитета си в Африка и Латинска Америка.

Икономиките на страните от тези два региона никога не са се развивали толкова бързо. Това пък автоматично повишава жизнения стандарт на най-бедното население в света. Излиза че икономическият просперитет на Китай допринася много повече от всички хуманитарни програми на ООН за цялото съществуване на организацията. Дали обаче всичко е толкова лесно, колкото на думи? Вероятността, китайските капитали да се разпределят неправилно е огромна. Страните богати на петрол и суровини се управляват от деспотични режими, в които индексът на равно разпределение на богатството е изключително небалансиран.

Китай може и трябва да използва силата си, за да прекърши режима в страни като Судан и Мианма. Всъщност това вече започва да се случва. Правителството на азиатската страна се загрижи за напрегнатата обстановка в Дарфур и дори изпрати свой контингент в помощ на ООН мисията в региона. Китайският премиер Вен Дзябао пък се обяви за повече демократичност при управление на Мианма, което анализаторите сметнаха за много сериозна стъпка от държава, която досега не обичаше да се бърка във вътрешната политика на останалия свят. Резултатът от активната китайската търговия е ясен. Колкото повече се разрастват бизнес отношенията им със света, толкова по-настоятелна ще става външната им политика.

Все пак, гладът на Китай за природни ресурси ще създаде доста проблеми в дългосрочен план. Повечето от тях ще са за самия Китай, а не толкова за Света. Нека не забравяме, че страната внася голямо количество суровини не заради икономическа експанзия, а по-скоро заради неефективното си производство. През последните няколко години, страната направи сериозен преход от предимно лека промишленост към по-тежък тип такава. Съоръженията и производствената база обаче са стари, което изисква повече материал и води до по-големи загуби.

Това може да звучи като несъществен проблем, но последиците със сигурност ще са съществени. С повишения жизнен стандарт, китайците не само търсят все по-богата на белтъчини диета, но и населението се увеличава по-бързо от преди. Стоманодобивът пък е отговорен за потреблението на 16% от цялата произведена в страната електроенергия, докато всички домакинства потребяват само 10%. Електроцентралите пък работят почти изцяло на въглища, което създава огромен проблем със замърсяването, емисиите парникови газове и глобалното затопляне.

Тези последици не са просто икономически неудобства, а тежък социален проблем. Всяка година милиони китайци се разболяват от замърсената околна среда, а обработваемата земя намалява заради екстензивно производство. Китайското екологично министерство оценява замърсяването на околната среда на 10% от БВП ($350 млрд.) годишно. 

Не е чудно защо темата „замърсяване" започва да е причина за все повече протести и демонстрации. През 2006 г. са били направени около 60 000 граждански протеста, като голяма част от тях са били водени от организации с образовани ръководители, което би трябвало да притесни партийното ръководство на страната. Вероятността за още по-сериозна еко-криза нараства с всеки изминал ден. Северен Китай вече се задъхва от липсата на достатъчно вода, тъй като ледниците, които подхранват реките се топят заради глобалното затопляне.

Правителството е наясно с тази проблематика и вече прави опити да се справи с кризата докато е в начален етап. Министерството по околната среда се превърна в едно от най-важните структури на правителството, а глобите за екологично замърсяване скочиха рязко. Кампанията за почистване на големите китайски градове преди началото на Олимпийските игри това лято, вече тече с пълна сила. Най-бързият маратонец етиопецът Хайле Гебреселасие се отказа да бяга в Пекин заради прекалено мръсния въздух, а китайските организатори на събитието не може да си позволи да изгубят и някоя друга звезда.

Китай е обречен да потребява огромни количества суровини докато присъства в листа на държави пред чието име се добавят думите „развиващ се пазар". Имайки предвид колко е замърсена околната среда на азиатския тигър, страната наистина трябва да се замисли дали е удачно да продължава с безотговорното си отношение към природата.