Необходима е сериозна травма, за да се разклати една икономика. След Голямата депресия и отново по време на стагфлацията от 70-те години на миналия век се появяват нови ортодоксални теории. Днес, десетилетие след финансовата криза, се случва нещо подобно, което кара икономистите да се чудят дали е време за различен подход.

В началото на ерата на централната банка инфлацията беше враг номер едно. В продължение на половин век в развитите страни бе застъпено мнението, че монетарната политика е най-ефективният инструмент за управление на икономиката. През предишната кейнсианска ера например, се приемаше, че правителствата трябва да прецизират двигателя на икономиката чрез данъците и разходи си. Това убеждение бе отхвърлено, когато инфлацията заплаши да излезе извън контрол през 70-те години на миналия век.

Централните банки бяха отговорни за борбата с ръста в цените, а лихвените проценти бяха тяхното оръжие. Председателят на Федералния резерв Пол Волкер, който ръководеше паричната политика на САЩ в началото на 80-те години, беше емблематичната фигура на новата политика. За да "развържат ръцете" си в тази битка, централните банкери, които я водеха, трябваше да бъдат имунизирани от политически натиск. Появи се доктрината за независимост на централната банка.

Врагът беше разгромен. В САЩ инфлацията се понижи от около 5% през 60-те и 70-те години, като рядко надхвърляше това ниво в средата на 80-те години и бе контролирана през последните десетилетия. Централните банкери и икономистите, които подкрепяха тази доктрина, не се притесняваха да празнуват победата си. В средата на първото десетилетие на новото хилядолетие, те се хвалеха, че са постигнали "стабилна умереност", която решава проблема с икономическата депресия, може би завинаги.

В една развита нация обаче, политиците и централните банкери се сблъскаха с различно предизвикателство. Става въпрос за Япония, където инфлацията се срина под нулата през 1986-та година и остана там десетилетие по-късно. Но Япония се смяташе за "специален случай", с проблеми, които не се смятаха за приложими никъде другаде.

Оказа се обаче, че "факторът Япония", може да се превърне в основен проблем и за други региони.

"Не казвам, че паричната политика изобщо няма да работи. Искам да кажа, че няма да работи усилено, за да стимулира икономическия просперитет по начините, по които сме свикнали да стимулира икономическата активност", каза Рей Далио, основател на Bridgewater Associates, през май.

Кризата от 2008 г. отхвърли всяка претенция, че централните банкери са създали трайна стабилност. Икономическата продукция спадна и заплаши от още една Велика депресия.

Отговорът беше същият, каквото бе опитала Банката на Япония преди десетилетие: намали нивата до нула. Това направиха ключовите централни банки в света, въпреки че на Европейската централна банка й отне повече време. По това време "нулевата долна граница" за лихвите се превърна в "новото нормално" по света. И след като това не бе достатъчно, банките прибегнаха и до обратно изкупуване на активи. И разширяване на техните баланси.

Централните банки откриха друго средство за стимулиране: количествени облекчения. Купуваха ценни книжа, които държаха в баланса си, повишавайки цените на държавните облигации и понижавайки доходността.

Тези политики доведоха до ситуацията, при която Японската централна банка вече притежава почти половината от държавния дълг, който е най-големият в света. Федералният резерв и ЕЦБ също увеличиха дела си.

Централните банки откриха друго средство за стимулиране: количествено облекчаване. Купиха ценни книжа, които държаха в баланса си, повишавайки цените и понижавайки доходността. Много от тях бяха държавни облигации. Японската централна банка вече притежава почти половината от държавния дълг, който е най-големият в света. Федералният резерв и ЕЦБ също увеличиха дела си.

"Като се има предвид екзистенциалната заплаха от влошаване на външната среда, включително изменението на климата, приоритет следва да бъде използването на капацитета на ЕЦБ за създаване на пари в подкрепа на екологични проекти. Това може да стане без да се създава инфлация.", според Пол Де Грауве икономист в Лондонското училище по икономика и политически науки, в статия от март в Социална Европа.

Въпреки възстановяването, инфлацията остава ниска.

След като правителствата разхлабиха портмонето и централните банки, предлагащи евтини пари, мащабът на икономическите стимули след 2008 г. беше безпрецедентен. Много икономисти се впуснаха да предупреждават, че това що доведе до инфлация. Но това не се случи.

Централните банкери упорито не постигат целите си по отношение на инфлацията. Стабилните цени не звучат като голям проблем, но повечето икономисти предпочитат малко инфлация. Тя помага на работодателите да управляват сметките си за заплати и улеснява обслужването на дълга. Централните банкери се надяваха, че по-високата инфлация ще им позволи да повишат лихвените проценти обратно към нормалните нива.

Докато цените на реалната икономика бяха в застой, цените на финансовите активи излетяха до небето в годините на евтини пари. Акциите и облигациите поскъпнаха.

Разликите в доходите и богатството, които вече се повишаваха преди кризата в повечето западни страни, се задълбочиха в последствията от нея. Финансовите активи обикновено са непропорционално притежавани от по-богатите хора.

Ръстът на заплатите изостава от спада на безработицата

По-бързото нарастване на заплатите, особено в долната част на скалата на заплатите, би балансирало печалбите на притежателите на активи. Именно това очакват икономистите в отговор на един от най-големите успехи на централните банки: постоянният спад на безработицата, която в САЩ е достигнала най-ниското си ниво от половин век.

В последно време заплатите се повишават, но това отнема повече време от прогнозните модели. Това поставя под въпрос връзката, която е от ключово значение за мисленето на централната банка: връзката между нивата на безработица и инфлацията. А именно - да се ​​остави спадът на безработицата под определено ниво да доведе до покачване на цените, което би позволило на централните банки да разберат кога е време да се повишават лихвите. Без този сигнал става по-трудно да се очертае курс за политика.

Растежът е по-силен в САЩ

Макар че Федералният резерв не беше сигурен какво да направи, поне икономиката на САЩ се развива с доста бързи темпове. Разрастването, започнало през 2009 г., скоро ще бъде най-дълго в историята. Темповете на растеж са по-ниски, отколкото в миналото, но изглеждат добре в сравнение с много други страни.

Европа се възстановява далеч по-бавно. Това накара ЕЦБ, по-рано тази година, да отложи преминаването към нормална парична политика и да поднови кредитната програма на банките.

Дългът се повишава навсякъде

Предполага се, че паричната политика стимулира икономиката, като насърчава предприятията и домакинствата да заемат, харчат и инвестират. Растежът беше финансиран от частни кредити, които достигнаха безпрецедентни нива - и това беше криза на частния дълг, която разби финансовите пазари и световната икономика през 2008 г.

В последвалата епоха на ниски лихви, най-вече правителствата потъват в червено. Домакинствата и предприятията повишават кредитите си при по-бавни темпове. Измерван като дял от икономиката, публичният дълг е нараснал много по-бързо от другите видове дългове.

"Фискалната и паричната политика трябва да работят като едно цяло. Настоящата политика на Банката не разполага с механизъм за повишаване на инфлационните очаквания. Нуждаем се от механизъм, при който парите се насочват директно и постоянно към икономиката", според Кикуо Ивата, бивш заместник-управител на японската централна банка.

Бившият председател на ФЕД Джанет Йелън изчислява, че типичният отговор на банката на рецесия, исторически е да намали разходите за заеми с около 500 базисни пункта. Но ФЕД вероятно ще бъде в състояние да намали само с около половината от тази сума, ако спадът дойде през следващата година.

Централните банки в Европа и Япония, все още са с отрицателни лихви и тяхната неспособност за реакции е дори още по-голяма.

Всички сигнали сочат към фискалната политика като изход

Поради всички тези причини много икономисти смятат, че правителствата ще трябва да играят по-голяма роля, ако пристигне друга рецесия - или дори да предприемат превантивни мерки.

Дори фигури, като Оливие Бланшар, бивш главен икономист на Международния валутен фонд и бившият министър на финансите Лари Съмърс, казват, че е добър момент да се отхвърлят страховете за дефицити и дълг. Политиците, отговарящи за бюджетите в САЩ и Япония, всъщност вече са го направили. Дали обаче Европа ще ги последва?