През последните години редица икономически изследвания стигнаха до заключението, че малките до умерени увеличения на минималната работна заплата (МРЗ) не водят непременно до забележим спад в заетостта, пише Мартин Джоунс. Социалните активисти се възползваха от тези констатации, за да твърдят, че няма загуба на работни места и че е възможно да се увеличат заплащанията с каквато и да е сума без вредни последици. Резултатът беше увеличаване на усилията за повишаване на минималната заплата до 15 долара в редица щати и градове, а сега и на национално ниво.

Реалността е, че между икономистите няма консенсус относно ефектите от минималната работна заплата върху заетостта. В книгата от 2014 г. "Какво прави минималната заплата?" Дейл Белман и Пол Улфсън изследват над двеста проучвания на минималната работна заплата и стигат до заключението, че умереното увеличение може да повиши заплатите на работещите с ниски доходи, без значителни ефекти върху заетостта.

Доклад на икономиста Джефри Клеменс от 2019 г. е по-кратко проучване на много от същите изследвания. Той стига до заключението, че в случаите на мащабни покачвания (от 7,25 до 15 долара би попаднало в тази категория) "е или погрешно, или надценено" и добавя, че "за разлика от изследванията, цитирани от защитниците на покачването на МРЗ, по-обширните проучвания редовно установяват, че с покачването на МРЗ причинява загуба на работа на лица с ниски умения."

В проучване от януари 2021 г. икономистите Дейвид Ноймарк и Питър Шърли събраха "целия набор от публикувани проучвания в тази литература" и стигнаха до заключението, че "има явен превес на отрицателните оценки за ефектите от покачването на МРЗ" и че доказателствата са особено силни при отстраняването на трийнейджърите, младите хора, и по-ниско образованите от работната сила - точно резултатите, които икономическата теория би предсказала.

Изправени пред разминаващите се сложни статистически анализи, които могат да доведат до противоречиви заключения, избирателите и законодателите трябва да са наясно, че констатациите за ефектите от увеличаването на МРЗ върху равнището на безработица често игнорират или скриват други значими последици.

Например, малките увеличения не винаги имат забележим ефект върху заетостта, тъй като работодателите се опитват да направят други корекции, преди да съкратят работници, от които са доволни и от които се нуждаят. Една от първите корекции е повишаването на цените за потребителите, чийто успех зависи от конкурентната среда и гъвкавостта на търсенето на техните продукти или услуги.

Наред с повишаването на цените, работодателите могат да намалят работните часове, а Белман и Волфсън отбелязват, че "отдавна се препоръчва работодателите да могат да реагират на увеличение на минималната заплата, като намаляват разходите за обучение, допълнителните обезщетения и условия на труд, оценени от служителите."

Друга важна констатация е, че работодателите често реагират на по-високи заплати, като заменят работниците с ниски заплати с тези, които имат повече образование, умения и опит, което ги прави по-продуктивни. Тази корекция може да има малък ефект върху наблюдаваните работни места, но ефектът е опустошителен за тези, които са заменени. Работодателите могат да бъдат принудени да плащат по-високи заплати, но не могат да бъдат принуждавани да наемат или задържат служители, чиято добавена стойност не съответстват на по-високата заплата.

Някои проучвания (вж. Clemens 2019) предполагат, че темпът на създаване на работни места се забавя, когато МРЗ се повиши. Увеличенията също така ускоряват автоматизацията, което намалява броя на началните работни места и допълнително наказва тези, на които увеличенията са предназначени да помогнат. През следващите години комбинираният ефект от заместването, по-бавното създаване на работни места и ускорената автоматизация вероятно ще бъде все по-голямо ядро ​​от работници, много от които са млади и слабо образовани, безработни и неназначими на работа.

Сега социалните активисти и прогресивните редакции разглеждат минималната заплата като поредната програма за социално подпомагане, която може да намали разходите за програми като Medicaid и талони за храна и да намали неравенството. Но минималната заплата е много лош инструмент за тези цели.

Бюджетната служба на Конгреса изчислява, че "около 40% от работниците, пряко засегнати от МРЗ от 15 долара на час през 2025 г., биха били членове на семейства с доходи, надвишаващи три пъти федералното ниво на бедност". Ако целта е да се подпомогнат домакинства с ниски заплати, а не тийнейджъри и други работници на непълно работно време в семейства със средни доходи и заможни семейства, разширяването на данъчния кредит върху доходите би било много по-ефективно, тъй като е предназначено да подпомага работещите бедни.

Националната минимална работна заплата е установена през 1938 г. и заедно с периодичните увеличения е широко приета като желана обществена политика. Но това също се превърна в учебникарски пример за неспособността да се мисли за целите и средствата.

Ако има обществен консенсус, че семействата с ниски доходи трябва да получават допълнителна помощ, тази политика трябва да бъде платена от обществеността, а не от частния бизнес, голяма част от който ще се опита да компенсират по-високите разходи чрез повишаване на цените за потребителите и намаляване на отработените часове и допълнителните облаги, а друга част от който няма да оцелее при по-високи задължителни разходи, които не може да компенсира адекватно.

Идеята, че трети страни могат да изберат правилната начална заплата за всеки служител, във всяка работа, във всеки бизнес, във всяка индустрия е глупост. Тези, които подкрепят увеличават оценките в минималната работна заплата правят това с най-добри намерения, но те трябва да са наясно със значителните скрити разходи и негативни последици, които често се пренебрегват в публичния дебат, и трябва да са наясно, че има много по-добри алтернативи за подпомагане на нуждаещите се.