Количествените улеснения рискуват да създадат собствени цикли на експанзия-и-свиване и поради тази причина могат да се смятат за пример за създадена от държавата финансова нестабилност. Правителствата трябва да изоставят измислицата, че централните банки създават пари независимо от тях, и трябва сами да решават как да ги изхарчат, пише за Project Syndicate Роберт Скиделски, член на британската Камара на лордовете, емеритус професор по политическа икономика в Warwick University.

Насред разговорите относно кога и как да се сложи край на програмите за количествено улеснение (quantitative easing, QE), един въпрос почти не се повдига: Защо огромните покупки на облигации от страна на централните банки в Европа и Съединените американски щати от 2009 г. имат толкова малък ефект върху общите ценови нива?

Между 2009 и 2019 г. централната банка на Англия инжектира £425 млрд. ($588 млрд.) - около 22,5% от БВП на Великобритания през 2012 г. - в икономиката. Целта бе инфлацията да се покачи до средносрочната цел от 2%, от дъното от 1,1% през 2009 г. Но след 10 години количествени улеснения инфлацията остана под нивото от 2009 г., въпреки че цените на жилищата и акциите растяха, а растежът на БВП не достигна предкризисния общ тренд.

От началото на пандемията през март 2020 г. централната банка купи правителствени облигации за още общо £450 млрд., като така общата сума достига £875 млрд., или 40% от настоящия БВП. Ефектът върху инфлацията и производството от втория рунд количествени улеснения тепърва предстои да се усети, но цените на активите отново нараснаха значително.

Достоверно обобщение е, че увеличеното предлагане на пари чрез количествените улеснения дава огромна временна подкрепа на цените на жилищата и финансовите активи, като по този начин помага на собствениците на тези активи. Малка част от увеличеното богатство достига реалната икономика, но по-голяма част от него остава във финансовата система. Стандартният кейнсиански аргумент, произтичащ от Общата теория на Джон Мейнард Кейнс, е, че всеки икономически колапс - каквато и да е причината за него - повишава натрупването на кеш. Парите потичат към резерви, спестяванията растат, а разходите намаляват. Затова Кейнс твърди, че икономическите стимули след колапс трябва да дойдат чрез фискалната, а не монетарната политика. Правителствата трябва да са гарант, че новите пари се използват за производство, а не се натрупват. Но в неговия Трактат за парите Кейнс дава по-реалистична сметка, основана върху "спекулативното търсене на пари".

По време на остър икономически спад, твърди той, парите не винаги просто се натрупват, но текат от "индустрията" към "финансите". Парите, които циркулират в индустрията, подкрепят нормалните процеси на производство, но когато достигнат финансите, те се използват за купуване и обмяна на акции и други. Депресията е маркирана от трансфера на пари от индустрията към финансите - или от инвестиции в спекулации.

Така причината количествените улеснения да нямат почти никакъв ефект върху общото ниво на цените може да се крие в това, че голяма част от новите пари подхранват спекулация при активите, създавайки финансови балони, докато цените и производството остават на постоянно ниво. Един ефект от това е, че количествените улеснения създават собствени цикли. За разлика от ортодоксалните кейнсианци, които вярват, че причината за кризите се крие във външен шок, икономистът Хайман Мински смята, че икономическата система може да генерира шокове и чрез собствените си вътрешни динамики.

Банковото кредитиране, казва той, минава през три дегенеративни етапа: хедж, спекулация и Ponzi. Първо, доходът на кредитополучателя трябва да е достатъчен, за да покрива лихвите и главницата. При следващия той трябва да е достатъчно висок, за да покрие само лихвите. В крайния етап всичко това се превръща в залог, че цените на активите ще се покачат достатъчно, за да покрият заема. И когато неизбежния срив на цените на активите произведе катастрофа, увеличението на богатството, което е само на хартия, изчезва, повличайки със себе си реалната икономика.

Заради това Мински смята количествените улеснения за пример за създадена от държавата финансова нестабилност.

Днес вече виждаме ясни знаци за излишъка на пазара на жилища. Цените във Великобритания растат с 10,2% през годината до март 2021 г. - най-високият темп от август 2007 г. В (все още непубликувано) изследване Сандхя Кришнан от Desai Academy of Economics в Мумбай се посочва, че няма връзка между цените на активите и стоките във Великобритания и САЩ между 2000 и 2016 г. Затова не е и изненадващо, че през прогнозата си от февруари 2021 г. централната банка на Острова посочи, че има една трета шанс инфлацията във Великобритания да падне под нула или да се покачи над 4% през следващите години. Това отразява несигурността около продължаващата пандемия, но и несигурност относно ефектите на програмите за количествени улеснения.

Във футуристичния роман от 2003 г. на Маргрет Атууд Oryx and Crake HelthWyzer, център за разработка на лекарства, се надява да произведе премиум витаминови таблетки и да вкара вирус в тях - надявайки се да печели и от хапчетата, и от антидота за вируса. Най-добрата зараза "от бизнес гледна точка", обяснява лудият учен Крейк, "е тази, която създава продължаваща болест [...] пациентът или ще оздравее, или ще умре точно преди всичките му пари свършат".

С програмата за количествени улеснения сме измислили чудесно лекарство за болестта, която макроикономическите зарази причиняват. Но антидотът ни гледа право в очите. Първо, правителствата трябва да изоставят измислицата, че централните банки създават пари независимо от правителството. Второ, те трябва да харчат парите, създадени по тяхна заповед. Например, правителствата не трябва да трупат парите, предназначени за социални помощи, когато икономическата активност набере скорост, а да ги използват, за да създават работни места в публичния сектор. Това ще създаде възстановяване без финансова нестабилност. И е единственият начин да се отървем от зависимостта си към количествените улеснения.