Дали сме се надвесили над пропастта на рецесията? Или сме пред избухването на инфлация? Стефан Кинг, главен икономист за банката HSBC, повдига този основен въпрос в коментар за The Independent.

Миналата седмица излезе новината, че европейската инфлация е на 14 - годишен връх. Стефан Кинг припомня годините във Великобритания, когато годишната инфлация е била 20% и това е било „твърде неприятно нещо". Дали Европа е заплашена от подобен развой на събитията и сега?

За щастие Европа не се сблъсква с подобен темп на поскъпване засега. Спрямо значенията на инфлационния показател от миналото, инфлацията в Еврозоната през януари е била по-скоро ниска: 3.2% от декемврийските 3.1%.

Обаче по критериите на Европейската централна банка, инфлацията е с над един процент по-висока от „самопровъзгласената инфлационна цел", според която покачването на Хармонизирания индекс на потребителските цени трябва да остане под 2%. За някои от членовете на борда на ЕЦБ, особено за хора с германски темперамент, подобен темп на поскъпване е напълно достатъчен, за да решат за необходимост за повишаване на лихвените равнища с процент или два.

Това със сигурност не е правилния подход. Изричното посочване за „средносрочен период", в който да се следи ценовата стабилност, говори за необходимостта от гъвкав подход към инфлацията.

От ЕЦБ биха изтъкнали, че не могат да си позволят охлабена инфлационна политика в светлината на задаващите се преговори за по-високи работни заплати в Германия. Последното, което ЕЦБ биха желали, е да одобрят повишения на заплатите, които ще бъдат последвани от нови увеличения на цените след време.

Колко голяма е опасността за инфлация от увеличенията на заплатите? Първо, тя се отнася за германската икономика, която може да е най-голямата, но все пак не произвежда по-голямата част от продукцията на Еврозоната. Второ, не е задължително с увеличените заплати да дойдат и повишения на цените. Икономиката на Еврозоната се забавя и увеличенията на заплатите по-скоро могат да доведат до ръст на безработицата, но не и на инфлацията.

Докато ЕЦБ отказва да съкращава лихвени нива, Федералният резерв на САЩ смъква лихви без оглед на 4% инфлация. Ако се ползва хиперболичния лексикон на Financial Times и не става дума тъкмо за САЩ, можем да определим това и като „хиперинфлация", остри Кинг. Но Федералният резерв и ЕЦБ имат много различни гледни точки за монетарната политика. В едната централна банка членовете вече искат да вдигат лихвите, щом инфлацията докосва 3%. В другата централна банка смело понижават лихвите, дори инфлацията да надхвърля 4%.

Представете си коктейл, на който са дошли г-н Трише и мистър Бернанке. След няколко питиета между тях може да се стигне до размяна на удари (не само словесни) кой води погрешната икономическа политика. Какво би станало, ако на партито са поканени и английските централни финансисти? Може би някои от тях ще се разделят между двата лагера, докато останалите стоят върху паркета в средата на помещението, несигурни кому да отдадат предпочитанията си.

Все пак да се поставят нещата по този начин не е съвсем честно. Пазарът на недвижими имоти в САЩ от няколко години е в криза, в петък разбрахме, че заетостта е намаляла с 17 хиляди през януари, първо понижение от четири години и половина. В Еврозоната за разлика от това знаците за отслабване засега са само притеснителни, а пазарът на недвижими имоти едва напоследък се поклати. Така че в циклично отношение има много поводи за ЕЦБ и Bank of England да действат с повече предпазливост от Фед.

Още повече, Фед в играта си е свикнал да не гледа към „топката на инфлацията". От няколко години вниманието е концентрирано върху т.нар. „същинска инфлация", изключваща непостоянните цени на енергията и храните. За времето досега тази мерна единица се държеше добре. Обаче се оказа, че цените на енергия и храни вече никак не са волатилни, а се покачват устойчиво с всяка година. Това е отражение на по-високото търсене на суровини от бързо индустриализиращите се страни като Китай и Индия. Да се изключват подобни елементи означава, че подходът на Фед е откъслечен.

Между впрочем охлабената монетарна политика на Фед в миналото доведе до по-висока инфлация, но от друга страна и до балона на недвижимите имоти, след който настана бъркотията на ипотечния пазар. Ако това действително е така, защо да критикуваме ЕЦБ или Bank of England за бавната им реакция?

Три са според Стефан Кинг главните моменти, които не трябва да слизат от вниманието на банкерите и на трите централни банки: първо, трябва да се оцени каква е уязвимостта на икономиката спрямо кризата на вторичните ипотеки. Макар кризата да се свързва главно със САЩ, във Великобритания и Испания има много „вторични" кредитополучатели. Още повече, много от инвеститорите в гарантирани с други активи ценни книжа са от Европа. А банките са под напрежение не само в Ню Йорк и виждаме началото на трансатлантически кредитен недостиг.

Второ, трябва да се оценят вторичните ефекти от кредитната криза. Ясно е, че Германия не е пряко засегната от кредитната криза, въпреки проблемите с някои по-незначителни германски банки от миналата година. Обаче това заключение пропуска търговските проблеми на Германия и това, че германската икономика се движи добре когато всички се справят добре - но бива сериозно ударена, когато и другите страдат.

И трето, централните банки следва да преценяват инфлацията в средносрочен контекст. Наистина, в момента инфлацията е висока. Но да се таят притеснения за сегашната инфлация и да се бездейства, когато финансовата система е в опасност да експлодира, е голяма грешка. В крайна сметка японците направиха нещо подобно в началото на 1990те, след което икономиката им изпадна в дефлация. Защитата от инфлацията понякога може да отиде прекалено далеч. Заключението на анализатора е, че както ЕЦБ, така и Английската централна банка трябва да съкратят лихвите си през тази седмица. Само че само втората изглежда действително обмисля възможността да го стори.