Румен Аврамов, програмен директор на Центъра за либерални стратегии, представи с лекция в центъра за култура и дебат Червената къща новата си книга. По-правилно е да говорим за монументален труд, защото в три тома върху близо 2000 страници Аврамов е разработил идеята за „комуналния капитализъм" на България.

Под „комунален капитализъм" трябва да се разбират многоликите сили, които изкривяват принципите на свободния пазар в интерес на общности като държава, групи, колективи, кооперативи, партии, кланове, престъпен свят и много други. Защото липсващото звено на българската икономическа история са тъкмо истински конкурентните пазари като социален опит. „Идеалният пазар е неудобен и това поражда заобикалянето му."

Авторът сам посочи, че броят на идеите, пронизващи труда му е голям и не очаква за малкото време, след като книгата е излязла от печат, хилядите страници да са проникнали сред четящата публика. Засега ще обърнем внимание на акцентите в лекцията на Аврамов и предговора на тритомника, като имаме амбицията да запознаем заинтересованите читатели по-подробно с автора, книгата и тезите й.

Аврамов е погледнал на българското стопанско минало „предубедено": в една пазарна (либерална) перспектива. Според него, икономическата перспектива се появява, когато престане да се мисли в общи и безлични категории като „българин" или „ние", а в първо лице единствено число. Направен е дълбок поклон към „добре премислените, почтени лични икономически начинания".

„В тях всеки представлява само себе си, носи отговорност за действията си, консумира успеха или неуспеха си като свои", пише Румен Аврамов. Именно отказът, неподготвеността за подобна „икономическа култура" е причина първият български капитализъм да приема непълноценната форма на „комунален" капитализъм. Неминуеми са и проекциите върху днешната обществена икономика.

 Свикнали сме да слушаме за нашата история, дори за противоречивия първи български капитализъм, по величаещия Първановско-БожидарДимитровски начин, който помпа „гордост" чрез миналото.

Обаче погледнато от Западна Европа към Балканите, основания за гордост и идеализиране на гражданското общество преди 1944 г. няма. Още повече, нашето икономическо настояще, проекция на комуналното ни минало, не дава поводи за хвалби.

Аврамов е прекарал много време, изучавайки френските архивни материали за България от началото на XX век, което му дава основание да говори, че погледът на Европа към нас е поглед „от метрополията към колонията".

Вечното догонване ни обрича на пребиваване в миналото на онези, които догонваме - по-късното узряване не може да бъде компенсирано, звучи друга ценна нишка. По всичко изглежда, че и като член на ЕС ще заемем познатото си място на вътрешна периферия. Така че трябва да „приемем за почтен максимум превръщането в регионално оцветена периферия, която съжителства и си влияе взаимно с останалата част на Европа".

Вече е ясно, че анализът на Аврамов разбива много удобни митове и обяснения-скривалища за причините, довели до изостаналостта на България: „Ние не се връщаме в Европа, защото не сме били там". Да погледнем само във възприятието: българинът се отнася към Запада като към нещо чуждо. България няма да се превърне в икономическо чудо, защото липсват предпоставките за това.

Според писателя Стефан Бочев (1910 - 2002), „любим герой" на Румен Аврамов, основният недъг у нас е половинчатостта - вечно търсене на формулата „хем така-хем така".

Книгата „Комуналния капитализъм. Из българското стопанско минало" е написана в стил, който авторът определи като документална есеистика и избягване на сухия академичен стил и затова ще бъде интересна за широки кръгове неспециалисти. Политиката в нея също не преобладава: Аврамов не си прави илюзията, че нашите политици ще прочетат и ще си извадят изводи. При това, според него, от историята никой не се учи.

Нека споменем още някои неща за комуналния капитализъм: при отсъствие на конкурентни пазари, той представлява своеобразен „страх от капитала". Индивидуализмът у нас се разглежда като бягство от отговорност. През Третата държава се е проявил своеобразен „капитализъм без капитал" - отчаяна липса на средства за финансиране на икономическите начинания.

Недостатъчността на капитала е довела до повишаване важността на разпределителната функция на държавата, оттам до етатизъм и дава формата на отношенията ни с външните кредитори.

При нас с пълна сила се проявява синдромът на малкостта: ограничеността на пазара България обрича икономическите отношения да се превръщат в игра с нулева сума.

„Границите в икономическото развитие са условни": 1944 и 1989 години не са „такива синури, каквито се представят". По-съществени са невидимите прагове, каквато е модерността и особено вносната модерност, институциите, мрежата от интереси, която замразява или ограничава сферата на икономическата активност на банките.

„По-либерален" за Аврамов е равностойно на по-иновативен: като цяло най-либерални са икономиките на англо-саксонския свят, следва континентална Франция. Според икономическата култура на свободния пазар, мястото на Южна Европа се нарежда до Латинска Америка, където икономика и политика формират уникална симбиоза.

След лекцията Румен Аврамов отговори на няколко въпроса, два от въпросите зададохме ние. Интересувахме доколко крехката България след векове на робство е имала готовността да възприеме доста сложната либерална доктрина и не е ли малко суров авторът, критикувайки ни за „комуналност", която комуналност от една гледна точка може да се разбере и като „любов към съседите" - нека си спомним в тази връзка анализите на нашият голям Иван Хаджийски.

Аврамов отвърна, че България е имала избор, особено показателен е изборът на модел при учредяването на БНБ. Нашите съседи-балкански страни са направили различен избор, отклоняващ се от либералния път, но в крайна сметка резултатите им не са били много по-различни, отколкото у нас. Тоест, в крайна сметка решаваща се оказва регионалната специфика в икономическата култура.

По съществото на въпроса дали либерализмът в млада България не всъщност „на гол тумбак чифте пищови" - действително, липсва ни стопанският XIX век. Но трябва да разберем, че натуралното стопанство и свързаното с него братско чувство и пестеливост е изоставащо, при него напредък не може да има. Напредък може да има само в една монетарна икономика. А парите - продължаваме мисълта на Румен Аврамов - не обичат да принадлежат едновременно на много хора.

Румен Аврамов признава и даже акцентира върху това, че песимизмът е втъкан в идеите му. За него самото приемане на България в ЕС не е задължителен източник на промени у нас. Още повече, кога ли ще ни допуснат в „клуба на помазаните" на Еврозоната? Дори и хепи ендът, че паричният съвет е премахнал инструмента, с който БНБ можеше да бъде проводник на политически интереси, звучи по-скоро като наказание за свикналия да мисли в народностна рамка българин.

Определено по много проблеми може да се изрази несъгласие с фундаменталните изводи на Румен Аврамов за българите. Безценното в търсенето и откритията му, отвъд очевидната харизма и привилегията на знаещия, кристализираща от годините изследване, е че той се изправя лице в лице с проблеми и теми табу за нашата обществена наука.

Още по-кощунствени за нашите ортодоксални „мислители" ще са достигнатите и защитени изводи. Черпейки от богати извори, Аврамов формира перспектива към икономическата реалност, много рядко или почти несрещана досега в български текстове: как историческите ни наследства влияят на прехода от комунизъм към общо казано либерализъм.