Официално! България не просто се отказа от публичния си образ на държава с нисък корпоративен данък. Нещо повече, ние се превърнахме в държавата с най-висока данъчна тежест в Европейския съюз за сектора на услугите.

Разбира се, става въпрос за въвеждането на глобалния минимален данък от 15% и по-точно за начина, по който се въведе. Темата беше следена с тревожност от данъчните специалисти и бизнеса, но така и не достигна до по-широката общественост предвид изключително техническата, сложна и обемна материя.

Важните уточнения са, че въпросът засяга само най-големите корпоративни групи с консолидирани приходи в целия свят над 750 милиона евро, представени от около 600 дъщерни дружества у нас и четири-пет местни централи. И че България нямаше как да не въведе правилата на глобалния данък, тъй като, ако тези минимални 15% данък не се плащаха у нас, те така или иначе трябваше да се платят в някоя друга държава. Ако бяхме нормална държава, интересът на широката общественост следваше да приключи тук, а със скучните технически детайли щяхме да останем да се занимаваме само специалистите. Но се случи нещо друго.

Предисторията

Приемането у нас на правилата за глобалния минимален данък мина под дебелата сянка на изключението за съществена стопанска дейност. Зад този странно звучащ термин се крие концепцията, че компаниите, които инвестират в реален бизнес, като създават работни места и придобиват материални активи, не трябва да се товарят с прекомерна допълнителна данъчна тежест. Всъщност в по-общ план, глобалният минимален данък е насочен към некоректните данъчни практики, при които необосновано се ползват куп данъчни облекчения или корпорациите се възползват от пропуски и слабости в данъчните системи на държавите. В този смисъл изключението за съществена стопанска дейност е ключов елемент от глобалния данък, тъй като в определени пластове прави разграничение между реални бизнеси и изкуствени данъчни схеми, както и между бизнеси, създаващи работни места, и такива, които експлоатират основно нематериални или финансови активи.

В България обаче прочитът на глобалния минимален данък бе поставен на едно твърде опростенческо ниво. Нашият данък бил 10%, а чужденците искали да ни го направят 15%. И изобщо, че проблемът бил просто в данъчните ставки, а не в правилата за формиране на облагаемите печалби.

Не се разбра, че тези проценти са т.нар. номинални данъчни ставки, т.е. процентите, записани в закона. А това, което всъщност вълнува бизнеса, са т.нар. ефективни данъчни ставки, т.е. какъв е реалният размер на дължимия данък, след всички приспадания, данъчни облекчения и утежнения, съотнесено към размера на реализираната печалба. А по този показател България никога не е била държава с особено нисък корпоративен данък. Причината е, че у нас няма никакви значителни данъчни облекчения за фирмите и че системата на плоския ни данък всъщност работи много ефективно и почти няма дупки, през които да изтичат фискални приходи.

По данни на ОИСР за 70% от международните групи с централи в Европа и Северна Америка ефективната данъчна ставка е под 15%, в това число 52% с ефективна ставка под 10%. За сравнение, в България ефективната данъчна ставка е малко повече от номиналните 10% заради особеностите на българското данъчно законодателство и агресивния подход на НАП. А това означава, че по степен на ефективна данъчна тежест сред големите мултинационални групи България до този момент е не просто в средата, а дори и мъничко над средата. Така че и дума не може да става за твърде ниско ниво на корпоративно облагане в България.

На фона на това очакванията бяха, че изключението за съществена стопанска дейност ще бъде въведено в България, по същия начин както ще бъде прието във всички останали европейски държави, за да може България да запази качеството си на държава със средно ниво на ефективна корпоративна данъчна тежест.

Вместо това, правилата на глобалния минимален данък се приеха по начин, който превърна България в държавата от ЕС, която ще облага най-тежко компаниите от сектора на услугите. Нека видим как се стигна до там.

Какво точно се случи?

За всеобща изненада, Министерството на финансите се заинати и реши, че изключението няма да се прилага при изчислението на дължимия в България национален допълнителен данък, който е част от системата на глобалния минимален данък. И тук започна една абсурдна въртележка от оправдания и целенасочено бягане на МФ от сериозна експертна дискусия по проблема.

Първото оправдание беше България да не изпусне фискални приходи, които някоя друга държава може да събере. Само че това е идеята на самия национален допълнителен данък, който не беше оспорен от нито един експерт, така че няма никаква връзка с темата за изключението за съществена стопанска дейност.

След това дойде оправданието, че колкото и висок допълнителен данък да бъде платен в България, той винаги ще бъде приспаднат като данъчен кредит в централата на мултинационалната група. Абсурдна идея, която няма как да се случи от каквато и да било гледна точка. Първо, противоречи на самата концепция за данъчен кредит и няма как една държава да връща данък, който е платен в друга държава, т.е. да връща пари, които не е получила.

Второ, глобалният данък се изчислява държава по държава до достигането на минималното ниво от 15% за всяка държава поотделно и няма как да се прави някакво компенсиране между данъчни резултати на различни държави. И трето, при прилагането на изключението за съществена стопанска дейност, данъчната основа, съответно дължимият данък, стават по-ниски, така че е математически невъзможно държава, която не прилага изключението, да дължи по-нисък данък от държава, която го прилага.

За капак на всичко и броени минути преди влизането на закона за окончателно гласуване в Народното събрание, бе издигнато оправданието, че българският национален допълнителен данък можело да се окаже недопустим и затова - я, дайте, по-добре да облагаме всичко без изключения. Аргументацията беше едно параграфче от 6 реда в един от документите на ОИСР по темата.

Дилетантщина или слабохарактерност?

През цялото време на тази сага витаеше колебанието дали служителите от Министерството на финансите не успяват да разберат в дълбочина за какво става въпрос или напротив, много добре разбират, но не успяват да обяснят на своя министър и да отстояват принципна позиция пред него. Материята, разбира се, е изключително сложна и специализирана и не бива с лека ръка да се раздават оценки. Но темата е също така от изключително значение за икономиката на страната и изискваше висша степен на експертност, отговорно поведение и държавническо мислене.

Нека се върнем към параграфчето от 6 реда. Параграф 69 от Наръчника за прилагане за минималния данък на ОИСР. Параграфът илюстрира какви са финансовите ефекти при допустим и при недопустим национален данък. За сравнение, ако вземем всички документи по темата на ОИСР, европейската директива и всички други свързани информационни материали, ще стигнем до общ обем от над 6,000 реда. Идеята е, че за да разбереш какво казват тези 6 реда, трябва да си прочел и осмислил и другите 6,000. А те казват следното:

Първо, българският национален допълнителен данък, по начина по който е замислен и разписан в закона, без никакво съмнение е допустим данък в контекста на глобалния минимален данък. В този смисъл това заиграване на Министерството на финансите с въпроса беше поредното избягване на сериозна и задълбочена експертна дискусия по темата.

Второ, твърденията на МФ, че изключението за съществена стопанска дейност обезсмисля ефективното облагане с 15% показва или неразбиране, или усърдно прикриване на факта, че допълнителен данък се дължи само ако има т.нар. допълнителна печалба. С други думи, дори ефективната данъчна ставка да е, да речем, само 3%, то ако няма допълнителна печалба, няма какво да бъде облагано с разликата до15%, така че данъчната тежест си остава 3%. Това е напълно преднамерен данъчен ефект, предвид стимулирането на инвестиции и работни места, и не е нарушение нито на логиката, нито на целта на глобалния минимален данък.

Трето, предвид начина, по който повдига и интерпретира темата за недопустимите национални данъци, МФ изповядва философия, че няма проблем едни и същи печалби на българските компании да се облагат едновременно с три различни вида данък - български корпоративен данък, български недопустим допълнителен данък и глобален първичен допълнителен данък. Сигурно съжаляват, че не могат да ги докарат данъците по пет!

И четвърто, самият прословут параграф 69 пределно ясно илюстрира факта, че държави, в които няма да има изключение за съществена стопанска дейност, ще имат по-висока данъчна тежест спрямо другите държави. Позовавайки се на този параграф, Министерството на финансите по същество демонстрира, че по-високата спрямо другите държави от ЕС данъчна тежест на засегнатите компании в България не е страничен, а преднамерен, целен ефект (!).

Продължава да стои въпросът знаят ли МФ какво точно твърдят и съзнателно ли го правят или не. Така или иначе Министерството на финансите нямаше почтеността открито да заяви пред народните представители целта си, ако я осъзнава, да наложи по-високо данъчно облагане в България спрямо другите държави от ЕС. Вместо това депутатите през цялото време бяха безочливо заблуждавани, че всичко опирало до това България да не изпусне някакви данъци, които иначе биха били събрани от другите държави.

Разделението на властите - кауза пердута

Не твърдя, че депутатите е трябвало да навлязат много дълбоко в материята, за да гласуват компетентно. Така или иначе хората в страната, които разбираме от този въпрос, понастоящем сме малцина.

Работата на депутатите е съвсем друга. Като представители на законодателната власт и в контекста на разделението на властите, тяхната функция е да бъдат ограничител и балансьор на изпълнителната власт. Макар народните представители също да имат законодателна инициатива, огромната част от законите в Българи се приемат чрез законодателната инициатива на правителството. Това е напълно естествено, така е и в другите държави, тъй като реалната власт е в правителствата и там знаят с какви законодателни мерки могат да бъдат решени конкретни проблеми или да се провеждат конкретни държавни политики.

Само че функцията на законодателния орган не е да приема безропотно онова, което му се спуска от правителството. Ролята на Народното събрание е да поставя под въпрос, под съмнение всяко предложение на изпълнителната власт, така че да се увери, че приетите закони са в интерес на обществото и не дават безгранична и безконтролна власт на правителството. В противен случай правителството би могло само да си решава, приема и изпълнява всички закони на принципа на единовластието.

Имахме доскоро един главен прокурор, който открито заявяваше, че не вярва в разделението на властите. Опасявам се, че той далеч не е бил единственият.

Това, което видяхме покрай сагата с глобалния минимален данък, е как българските депутати през цялото време си измиваха ръцете, че така им били казали от МФ. Нещо повече, депутатите от партията, издигнала министъра на финансите, дори и хипотетично не можеха да приемат, че министърът им може евентуално нещо да сгреши. Нима е това нивото ни на разбиране за функционирането на представителната демокрация?!

Това, което депутатите трябваше, но не направиха, е да вземат под внимание гледната точка на всички заинтересовани страни, така че да могат да си изградят информирано мнение при гласуването на закона. Случи се точно обратното, народните представители не само не търсеха активно друга гледна точка, не само нямаха интерес от експертна дискусия, но и представителите на бизнеса, които по милост и за кратко бяха допуснати да представят своята позиция по въпроса, която позиция беше съвършено професионална, бяха заподозрени в лобизъм. Изглежда е въпрос на нагласа, в психологията се нарича проекция - да пренасяш собствените си представи и нагласи върху другите.

Лобизмът - като въздуха и слънцето за всяко живо същество

Много е странно, че стигаме и до темата за лобизма, тъй като в толкова сложна и техническа материя като глобалния минимален данък от километри се виждаше, че няма място за лобизъм. Темата е изцяло експертна. Или поне така си мислехме експертите.

В крайна сметка след всички аргументативни лупинги на Министерството на финансите и след скрити от обществеността шушукания в кулоарите на Парламента в минутите преди окончателното гласуване на текстовете, депутатите приеха оригиналната българска идея за половинчато изключение за съществена стопанска дейност. При него компаниите, които са инвестирали в материални активи, ще ползват данъчно облекчение, а тези, които са инвестирали в създаването на работни места - няма.

Противно на първоначалните аргументи на МФ, насочени срещу Лукойл, допълнителен национален данък няма да плаща именно Лукойл. Чувствително намаление на данъка ще получат и компании от секторите производство и търговия на дребно съобразно нивото на техните инвестиции. Концептуално погледнато, не е правилно да считаме тези компании за привилегировани, тъй като те получават в голяма степен данъчното третиране, което изначално трябваше да е приложимо за всички. Но дори и на тези, на които им се дава, те пак няма да получат в пълна степен нужното изключение. От друга страна има сектори, които са умишлено ощетени, а това е най-вече секторът на услугите като цяло, и по-конкретно в контекста на големи мултинационални компании - секторите на информационните технологии и аутсорсинга на бизнес услуги. Именно тези сектори, бидейки бизнеси с висока добавена стойност, инвестират в работни места и плащат най-високите средни заплати.

След титанични усилия България достигна уникалното постижение да бъде единствената държава в ЕС, превърнала една изцяло експертна техническа материя в поредната сфера на лобизъм. Погледнато трезво, в политиката по принцип има място и за експертност, и за лобизъм. Но полето на българската политика изглежда е толкова тясно, че е останало място само за едното.

Като ти дават - взимай, като те гонят - бягай

И така, след всички патърдии по приемането на глобалния минимален данък, България се превърна в държавата с категорично най-високия национален допълнителен данък в ЕС за сектора на услугите. Като добавим и досега средното ниво на ефективна данъчна тежест по отношение на основния корпоративен данък, то достигаме до общо ниво на ефективната данъчна тежест за сектор услуги в България, което гордо, или по-скоро позорно, вече е сред първенците в Европейския съюз.

Но да не забравяме и многото облекчения, които дават други държави за секторите с висока добавена стойност. Конкретно в IT сектора съществуват облекчения, а не у нас разбира се, за изследователска и развойна дейност (R&D). По такъв начин, ако ефективната данъчна тежест е, да речем, 3% предвид облекченията, а предвид изключението за съществена стопанска дейност, няма допълнителна печалба за целите на глобалния минимален данък, то данъчната тежест ще си остане 3%. Само че това е в другата държава, а в България ефективната данъчна тежест ще бъде винаги 15%. По такъв начин по-голямата данъчна тежест в България с оглед на националния допълнителен данък ще бъде не 5%, а 5 пъти (!). Примерът е чисто илюстративен, но цели да демонстрира, че тезата, че няма проблем да натоварим аутсорсинг и IT фирмите с малко повече данък, е най-меко казано израз на дълбоко неразбиране!

Нека припомним, че аутсорсинг и IT секторите са с основен принос за ръста на БВП на България в последните години, че плащат най-високите средни заплати. Също така, а твърде малко се говори по темата, бизнес услугите (без международен транспорт и международен туризъм) имат ключов принос за балансирането на текущата сметка на страната. Хронично високите ни търговски дефицити (най-вече по линията на вноса на енергийни ресурси) се компенсират основно от аутсорсинг и IT фирмите, които естествено работят за външните пазари. Нетният принос на бизнес услугите като цяло в това отношение в последните години е два пъти по-висок от силно стимулирания по всякакви линии сектор на международния туризъм. С други думи, именно аутсорсинг и IT секторите са основен двигател за повишаването на стандарта на живот в страната, без да имат никакви данъчни облекчения.

Точно обратното, аутсорсинг и IT фирмите са коректни данъкоплатци. Те не укриват данъци, тъй като бизнес моделът им не предполага наличието на постъпления, които да могат да се скрият. За благодарност биват тормозени с постоянно повишаване на максималния осигурителен доход, при положение че пенсионноосигурителният модел е дълбоко опорочен и реалният осигурителен принос на лицата има все по-малко значение. Сега за още по-голяма благодарност ще бъдат натоварени и с възможно най-високият национален допълнителен данък.

Нека припомним и че секторът на услугите е високо мобилен именно защото не е ограничен от значителни материални инвестиции. Секторът на услугите може далеч по-лесно, отколкото други икономически сектори, да минава държавните граници, търсейки най-добрите условия за бизнес.

Изглежда, че България се опитва с всички сили да заколи кокошката, която ѝ снася златни яйца. При такива систематични усилия се опасявам, че най-накрая ще успее!

Бъдещето

България и друг път е правила глупости в данъчната и икономическата си политика. След това се е опитвала да ги поправя. Но сагата с въвеждането на глобалния минимален данък по мое мнение е най-грандиозният провал в данъчната ни политика в последните години. Провал с потенциал за огромни бъдещи икономически последствия! Но провал, за който широката общественост може така и да не разбере.

За мен няма никакво съмнение, че след най-много една или две години законодателството ни ще бъде променено, така че да се поправят грешките, т.е. още преди страната да започне за събира реални бюджетни приходи от този данък. Дотогава обаче България рискува както да загуби много потенциални инвеститори, така и някои от сегашните инвеститори сред големите мултинационални корпорации да се преместят в други държави. Както се казва, след дъжд - качулка!

Освен това нямам никакво съмнение, че факторите, които доведоха до този грандиозен провал, няма да се променят нито след една, нито след две години. Провал не само във формирането на данъчната политика, но също и провал във функционирането на демократичните институции. Простете, ако звуча песимистично, но аз се считам за реалист.