Поне от 1823, когато Байрон написа в своя Дон Жуан, че „евреинът Ротшилд и християнинът Баринг" са истинските лордове на Европа, инвестиционните банкери са вдъхвали страхопочитание, завист, и правилно или грешно - презрение. Точно преди 100 години несъмненият патриарх на съвременната индустрия Морган отприщи Паниката на 1907, финансова криза причинена от нерегулирани тръстове (хедж фондовете на своето време). Действайки като кредитор от последна инстанция в офиса си на Уолстрийт, той доста се облажи, преди американците да разберат, че е страшно да се остави такава сила в ръцете на един единствен човек. Карикатуристите го подиграха безмилостно. След смъртта му през 1913 бе формиран Федералният резерв.

Индустрията на инвестиционното банкиране бе отново притеснена през тридесетте, когато фирмите на Уолстрийт като тази, основана от Морган, се разделиха на къщи за ценни книжа и търговски банки. Първите - днес наричани инвестиционни банки, изкупуваха всичките налични акции и бонове и съветваха компаниите за сливания и поглъщания - вместо да събират депозити и да правят кредити. През 1980те и 1990те те си създадоха репутация за ненаситна лакомия. Но от тогава много се е променило.

Изключително частното партньорство се превърна в публично търгувани компании. Търговските банки като Citigroup и JPMorgan Chase набраха сила в инвестиционното банкиране. Европейските бойни коне, като Deutsche Bank, UBS и Credit Suisse влязоха в сражението за световно господство. Офертите и печалбите станаха по-големи, макар инвестиционните банки да не искат това да се раздува много, по следните няколко причини.

Първо, те се третират вече по-строго. Елиот Шпитцер, бившият главен адвокат на Ню Йорк, им подряза крилата, че са се напълнили с акции без никаква стойност по време на дот-ком сапунения мехур. Това, че са акционерни дружества и се търгуват публично, също засегна не едно его. Звездните търговци не се ползват със същия висок таван на заплатите (независимо, че пак взимат много високи заплати), както когато бяха партньори в бизнеса. В швейцарската UBS, която през 2000 навлезе на американските пазари на ценни книжа чрез сливане с PaineWebber, "феодалните владения" са изрично забранени. Ричард Фулд, босът на Lehman Brothers, тази бързо разрастваща се фирма на Уолстрийт, наложи „единна фирмена култура", след като идеята бе предложена от American Express през 1994. Сега казват, че Фулд използва думата „култура" в речите си по-често от която и да е друга дума с изключение на определителната частица „the".

Междувременно друга група пое от инвестиционните банки ролята на ненаситник: техните клиенти в частните инвестиционни фондове и хедж фондовете. Вече те правят най-големите сделки, правят най-смелите оферти и пускат най-топло приеманите ИПО. Например първичното предлагане на частната инвестиционна група Blackstone може да събере повече пари отколкото Goldman Sachs през 1999, след като дори и портиерите и шофьорите забогатяха изключително много.

Сега, когато инвестиционните банкери обсъждат приказните богатства на основателите на тези фирми, те го правят без завист. „Тяхната роля е наистина пионерска", казва Аншу Джайн, ръководещ глобалните пазари за Deutsche Bank, една от водещите търговски банки. „Пионерите във всяка индустрия получават непропорционална част от печалбите".

Дори вече и да не са пионерите, инвестиционните банки са изиграли водещата роля в изключителните промени във финансовите пазари след 1980те, които се ускориха драматично през последните пет години. Според консултантската фирма McKinsey, активите от акции и ценни книжа на публичен и частен дълг в САЩ са се увеличили от 2.4 пъти БВП през 1995 до 3.3 пъти БВП през 2004. В Европа ръстът е бил дори по-драматичен, тъй като се е тръгнало от по-ниска база. Тези данни не включват дериватите, съществени количества от които се търгуват частно, или ценни книжа „под тезгяха", които до миналия юни се вдигнаха до $370 билиона спрямо $258 билиона преди по-малко от две години, според Банката за международни споразумения BIS.  Като се отчете този нажежен ръст, пазарите стават все по-жизненоважни за глобалната финансова стабилност.

По пътя имаше препъни-камъни. Сривът на борсовия пазар през 1987 и буксуването на кредитните пазари през 1998, след като Русия пресрочи задълженията си, причиниха дълбоки пукнатини в индустрията и предизвикаха централните банки да се намесят за предотвратяване на това, което според тях щеше да причини трайна вреда на реалната икономика. Дори и така, регулаторите прецениха, че поставен на везните ръстът на пазара е добро дело и направиха финансовата система по-сигурна от традиционните способи за банково кредитиране. Проблемът е в това, че сложността на  новите инструменти и броят и рангът на включените страни и клиенти говори, че никога не може да си сигурен дали моментната криза не е бременна с нещо ценно.

Това, което притеснява и банкерите, и регулаторите е не толкова заплахата от хедж фондовете или частните инвестиционни групи, но последствията за финансовата система от евентуален колапс на инвестиционна банка (или голяма комплексна финансова институция, както те тромаво го наричат). По време, когато пазарът на недвижимите имоти в Америка е изложен на опасността от прекомерното внимание на Уолстрийт, заслужава си да се изследва как тези институции се развиват, как се справят с рисковете от това, което правят, и как тези рискове се разпростират из финансовата система. Такава е целта на това изследване.

Следва продължение ...