НИКОЛАЙ МАЙСТЕР, ИП "ИНТЕРКАПИТАЛ" Когато някой продава актив или вещ на голяма стойност и се очаква да има много повече купувачи, отколкото продавачи на същото нещо, най-често се организира аукцион. Всички сме чували за картини на велики художници, предлагани за продан в някоя от големите аукционни къщи, специализирани в тази дейност. Всички сме гледали и филми на тази тема, където хора вдигат картончета и някой седи отпред с чук в ръка и повтаря все по-големи цифри. С развитието на интернет вече има и уебстраници, където всеки може да остави горе-долу каквото си иска за продан и всеки е свободен да наддава за него. Историята на аукционните продажби на нашата борса тръгва от времето, когато държавата продаваше остатъчни дялове от разни дружества на приватизационен сегмент на БФБ. Там принципа не беше много по-различен от вдигането на картончета. Всеки можеше да въведе поръчка купува и всеки виждаше въведените от всички останали играчи поръчки. Единственият проблем идваше от ограниченото време за това. Борсовата сесия и съответно възможността да се въвеждат нови поръчки свършваха в един определен момент. И когато бият камбаната - който поръчал, поръчал. Нямаше възможност да се постави малко по-висок ордер след това, за да се надкачи спекулантът, пуснал поръчка в последната секунда на сесията. Брокерите бяхме още по-изнервени и от факта, че според тогавашната електронна система на борсата трябваше три пъти да се кликне върху „да", „ок", „сигурен съм", преди да бъде въведена поръчка в системата. Освен че не беше много здравословен за брокерите, този метод на провеждане на аукциона не защитаваше в максимална степен интересите на продавача (тогава най-често държавата). В повечето случаи ставаше въпрос за пакети от вече приватизирани предприятия, които си имаха мажоритарен акционер. Той най-често търсеше да си купи останалите акции на възможно най-ниската цена. Затова този конкретен купувач караше брокерът му да въведе сравнително ниска поръчка и чакаше с надеждата, че няма да дойде някой „отворко", който да му измъкне акциите под носа, слагайки в последния момент цена с една стотинка над неговата. Такива случаи е имало и най-често купувачите биха искали да продължат да наддават след края на сесията, но не можеха да го сторят. И така държавата получаваше цена, значително по-ниска от потенциалната. В момента същия принцип се използва при служебната продажба на права, останали непродадени и неоползотворени при увеличение на капитала. Едното възможно решение на този проблем беше да се промени моментът, в който приключва въвеждането на поръчките. Вместо да бъде конкретен час, аукционът можеше да завършва например пет минути след въвеждането на последната поръчка. Както по филмите, човекът с чукчето вика по няколко пъти, преди да отсъди „продадено", за да даде възможност за получаване на нови оферти, така и на борсата можеше да се дава достатъчно време за реакция. За добро или за зло от борсата решиха да премахнат проблема по друг начин. Беше въведен така наречения закрит аукцион. При него всеки участник вижда само въведените от самия него поръчки. Така се предполага, че всеки ще прецени колко би искал да плати за дадени акции и ще въведе поръчка на такава цена. Възможно е да се направи и така нареченото ветрило и да се пуснат много поръчки с различни цени и количества. Тези пък, които искат, каквото и да стане, да купят акции от продаваните на конкретния аукцион, могат да пуснат пазарна поръчка, която се изпълнява по среднопретеглената цена от всички лимитирани поръчки. Същият принцип се използва от Българската народна банка при продажбата на държавни ценни книжа, с тази разлика, че там общият размер на пазарните поръчки е ограничен като част от всички поръчки. Ако има сравнително малък брой потенциални купувачи, този втори метод дава по-добри резултати за продавача. Защото никой от купувачите не знае колко други като него има и колко те са склонни да платят. Затова всеки е готов да плати и малко по-висока цена, за да получи исканите акции. Ако има много купувачи обаче и всички (или поне двама) много искат да купят продаваната вещ или актив, тогава на откритите аукциони може да се постигне по-висока цена. Още повече когато аукционът се провежда на борсата, почти е невъзможна колизия между купувачите. Всички сме чували за търгове с явно наддаване, при които десетина участници се разбират (и се разплащат) извън залата на търга и вътре влиза само един сериозен купувач и нещото се продава на първоначалната цена без никакво наддаване. Неприсъствения характер на борсовата търговия прави това почти невъзможно. Участниците могат да подават поръчки от офисите на всички инвестиционни посредници и няма как човек да е сигурен, че е попречил на всички желаещи да участват в търга. Сега прилаганите на нашата борса два начина на провеждане на аукциони обаче далеч не са единствените. И по-важното, продавачът може да няма за интерес само да получи възможно най-високата цена. Има пазари, където, за да стане едно дружество публично, то трябва да има един минимален брой акционери. И когато освен продажната цена в интересите на дружеството е и то задължително да стане публично, тогава трябва да се използват малко по-напреднали правила. При всеки един от двата метода, използвани у нас, може един купувач да придобие цялото продавано количество акции. Тогава няма да бъде постигната целта за набиране на широк кръг и голям брой акционери. Решението е да се използва процес, при който поръчките се събират през определен период от време. След като завърши подаването им, алгоритъм определя цена, при която се удовлетворяват оптимално два критерия и се получава едновременно максимално висока цена и максимален брой купувачи (или поне брой купувачи над определен минимум). Досега у нас не е възникнала наложителна нужда за прилагането на тези по-сложни методи и вероятно затова те не са въведени. Въпреки това борсата би трябвало да се подготви предварително. Липсата на голям избор при възможностите за публично предлагане сигурно е една от причините много емисии у нас да се пласират частно и след това да се качват за търговия на борсата. При частното пласиране на практика аукционът се провежда от инвестиционния посредник, избран за тази цел, и принципите на удовлетворяване на поръчките се определят гъвкаво между него и продавача. А иначе, когато се продава нещо от държавата, или "служебно", наистина е по-добре да се наложи един достатъчно прозрачен и контролируем метод, за да се избегнат злоупотреби.