Преди държавите мереха сили в спорове за територии и идеологии. Днес достъпът до суровинни ресурси определя силата и безсилието на страната на световния пазар, коментира Deutsche Welle.

Щом подхващаме въпроса за световната енергетика, първа в полезрението влиза Русия. Руската федерация, както е известно, изживява проблеми, свързани с дефицити на демокрация и инфраструктура. Но запасите от нефт и газ правят нейната позицията в глобалното пространство изключително съществена. Енергийните източници са оскъдни и скъпи, защото търсенето им в световното стопанство нараства. Следователно Европейският съюз се намира в структурна зависимост.

Русия отдавна е загубила статуса си на Велика сила в политическо и военно отношение. За сметка на това по отношение на петрола и газта страната остава ненадминат гигант. За 35% от нефта ФРГ зависи от руските тръбопроводи. При газта Русия също е главен доставчик. Германия може да задоволи само 3% от потребностите си от нефт и 16% от нуждите от природен газ сама. Тоест тя е зависима от руския енергиен пазар.

Не по-различна е ситуацията за целия ЕС. 82% от нефта и 57% от газта идват от доставки извън границите на съюза. Повечето от страните - членки на Евросъюза зависят за доставките си на природен газ само от една държава - вносител. Това най-често е Русия. Тенденцията на енергийна зависимост на Европа ще се задълбочава.

Вълненията с доставките от Беларус и преди година от Украйна показаха до какви ситуации може да доведе недостигът на „черно злато" и „синьо злато". Владимир Путин осъзнава значението на новата власт. По време на срещата на Г 8 в Санкт Петербург през юли 2006, първата среща на групата с домакин Русия, „глобалното осигуряване с енергия" бе на първо място в дневния ред. Демонстрация на сила: под контрола на Москва се намират 6% от общите запаси на петрол, 34% от запасите на газ и 18% от каменните въглища.

Ангела Меркел не показа особени притеснения за спиране на доставките. Според нея Русия винаги за последните 40 години, дори и по време на Студената война, е била надежден доставчик. Но в ЕС се чуват и други мнения. Икономическият министър на ФРГ Михаел Глос се изказва за спешно намиране на алтернативи на вноса на енергоносители от Изток.

Не по-малко критична е ситуацията (според гледната точка на Брюксел) в Нигерия с 3% от световните запаси на нефт и Иран с 11%. Зависимостта на Европа от политически ненадеждни доставчици е отдавна известна. Но освобождението може да дойде само на малки крачки.

Нов тръбопровод от Каспийско море през Турция ще даде достъп до напълно нови източници и пакети доставки (тук за щастие виждаме и „българска следа"). През 2020 ЕС ще може да покрива оттам 13% от енергийните си нужди и така ще спести около 100 млрд. евро.

 По същия начин ще понижи разходите и нова стратегия по покупките. Досега всяка държава сама беше купувач. Във все още далечно, но обозримо бъдеще Брюксел ще прави общи поръчки, което освен икономии ще постигне демонстрация на сила. Защото тогава ЕС ще представлява интересите на 500 млн. потребители.

Последното ще е умен ход с оглед конкуренцията на пазара на купувачите, защото още сега Китай и Индия на световния пазар са масови купувачи. Икономиката на Китай расте с 10% годишно - търсенето на енергия се увеличава - цените дългосрочно се покачват.

Индия също развива застрашителен апетит за нефт и газ. Все още има регулярни моменти на недостиг на енергийни източници. Средно на икономиката не достигат 6% енергоизточници, а във върхови периоди до 11 - 12%. Надеждата на Министерството на енергетиката на Индия е ситуацията да бъде преодоляна в рамките на следващите три години.

Експертите очакват през следващите 25 години енергийните нужди на Индия да се увеличат три и даже четирикратно. Европа ще го усети.