Историята на капитализма е история на кризите. Шокът от цената на петрола, сривът на борсата, пукането на дот ком балона: движенията нагоре и надолу на икономиката са част от пазарното стопанство.

Какво може да се направи в тази връзка? Може ли държавата поне малко да смекчи последиците от тежките кризи? пита автор на Spiegel.

В миналото централните банки и правителствата са се опитвали да го строят. Някои от мерките се прилагат и в днешната финансова криза - но не всеки път успешно.

Да вземем Новата икономика за пример. Тогава пионерите в Интернет не разполагаха с много повече от една идея. Само че те успяха да я представят така убедително, че липсата на продукти, техника и клиенти не изглеждаше чак толкова важна. В сляпо доверие за бъдещ растеж банките отпуснаха милиардни кредити на всяко предприятие, което показваше някаква връзка с Интернет или пък с мобилните телефони.

Финансовият свят бе толкова омагьосан, че инвеститорите започнаха да купуват надценените акции на кредит. Така например през март 2000 Yahoo бе оценен от пазара на $195 милиарда - повече от Volkswagen, BASF, Metro и Lufthansa, взети заедно. Шефът на Федералния резерв Алан Грийнспан, заяви, че това е „ирационално въодушевление" и повиши лихвите.

Само след няколко месеца мечтата за богатство без труд се изпари, балонът на Новата икономика се пукна, а акциите на дот-ком компаниите сериозно загубиха стойност.

След атаките на 11 септември котировките на борсата се сринаха. Никой не искаше и да чуе за нови бизнес идеи, нямаше рисков капитал, банките замразиха кредитните си линии.

В крайна сметка централната банка на СЩ реагира и намали лихвите до екстремално ниската стойност от 1.0%. Грийнспан заговори за „една нова ера" - която оказа влияние и върху обикновения гражданин. Американският собственик на жилище вече можеше да тегли всеки път ипотека по твърда лихва. Мнозина го направиха и рефинансираха кредитите си при изгодни лихвени условия.

Кризата изглеждаше победена, само че следващата криза вече чукаше на вратата. Този път причина станаха евтините пари, които ФЕД предостави на пазара. С други думи: точно защото ФЕД реагира на срива на Новата икономика и понижи лихвите си, икономиката се плъзна в нова криза.

Защото поради евтиния кредит американските домакинства останаха с повече пари на разположение, отколкото е здравословно. Настъпи консуматорска треска, почти никой в Америка не спестяваше. Евтините пари станаха краеъгълен камък на ипотечната криза, която доведе в крайна сметка и до днешната финансова криза.

Шеф на американската централна банка тогава бе Алан Грийнспан. Времето, когато той заемаше този пост, бе разтърсвано постоянно от кризи и той всеки път активно реагираше. Докато заемаше поста, Грийнспан бе много почитан и хвален. Само че в ретроспекция делата му могат да се оценят също и твърде критично.

Още при назначението си през 1987 Грийнспан имаше да се бори със сериозен противник: курсовете на американската борса се бяха провалили в мазето. Черният понеделник от 19 октомври 1987 се оказа най-големия срив на борсата от следвоенната история. Преди срива, инвеститорите се спускаха на всяко излизане на борсата с надеждата да се докопат до поредната нова сензация. Така след излизането на Apple на борсата през 1980 година, броят на милионерите за една нощ нарасна със стотици. Само че на 19 октомври 1987 г. Нюйоркската фондова борса олекна с 22,6%.

За да пребори кризата, Грийнспан още тогава прибягна към любимото си лекарство: обеща на инвеститорите евтини пари. Така брокерски фирми и други предприятия, които с поведението си заслужиха да изчезнат, бяха удържани живи. Шефът на централната банка на САЩ призова банкерите от цял свят да отпускат кредити. Скоро цените на акциите се стабилизираха, а индексът Dow Jones завърши годината на плюс.

Най-лошото тепърва предстоеше. Но пречистващото действие на една дълбока криза бе предотвратено - заради евтините пари фирмите, които на свободния пазар не биха имали шанс, оживяха.

Паралелно със САЩ, през изминалите години и в Европа имаше кризи на финансовия цикъл. Само че на Стария континент се предприемаха други спасителни акции. За разлика от ФЕД, който може гъвкаво да реагира на икономическата конюнктура, ръцете на ЕЦБ (както по-рано и на германската Бундесбанк) са вързани. Европейските централни банкери имат една ясна задача: да удържат инфлацията. Радикални лихвени съкращения за изкарване на икономиката от блатото в Европа са невъзможни.

Толкова по-голяма е ролята на правителствата за преодоляване на икономическите кризи. В кризисна среда много често няма полезен ход: каквото и да се предприеме, ще бъде изтълкувано погрешно от пазара.

И все пак има едно нещо, което е най-вредно. На границата на рецесията в една икономика населението не иска да консумира, предприемачите не желаят да инвестират. Броят на безработните се покачва. Подобна бе ситуацията в Германия през 2002. Тогава се надигаха гласове за намаляване на данъците, за да се вдъхне нов живот в консумацията и инвестициите. Германският финансов министър пък без оглед на пазарните процеси реши да повиши акцизите на редица стоки.  

Така че много мъдрост има в „политиката на спокойната ръка", позната от управлението на Герхард Шрьодер, личност много критикувана напоследък. Никакво понижение на лихви, никакви данъчни реформи, никакви пакети с икономически стимули. Просто изчакваш. А през 2003 г. Шрьодер измени курса и прие „План за действие 2010". Няколко години по-късно германската икономика се възроди.