Равнището на икономическо развитие на България е все още далеч от това на другите страни членки на ЕС. То е недостатъчно, за да може страната да отговори на предизвикателствата във връзка с предстоящото й членство в Евросъюза. Ключовата роля за значително ускоряване на икономическия растеж на основата на нови технологии има по-високото качество на труда, а това значи значително да се повиши производителността на всички фактори на този растеж, като тежестта се пада на човешкия фактор.
На практика в България ролята на човешкия фактор е била винаги подценявана. Производителността на труда, както и тази на другите фактори не са обект на внимание, а именно те предопределят конкурентоспособността и възможността да се повишават доходите на населението. На потенциала от работна сила е необходимо да се разчита като на решаващ фактор, както това се прави в успешно развиващите се икономики в света. Подценяването му сега би имало дългосрочни негативни последици за бъдещото икономическо и социално развитие на страната. В макроикономически план заетостта на населението продължава да се третира като елемент на социалната, а не на икономическата политика

Това е индикация, че у нас политическата и икономическата сфера все още не са в състояние да предизвикат значителна положителна промяна към ефективно включване на човешкия фактор в процесите на глобализация и все по-изостряща се конкуренция. Разгледано в микроикономически план, за фирмите е по-важно количеството труд (броят заети и продължителността на работното време), а не толкова неговото качество и производителността му. Съществуващата възможност да се използва евтин труд с голяма продължителност на работното време отлага вниманието към качеството на човешкия фактор и неговата производителност. Такава политика обаче означава отлагане на въпросите за конкурентоспособността и за много фирми тя може да бъде фатална в новата икономическа среда. Защото след приемането на страната в ЕС икономиката ни и в частност човешкият фактор ще се окажат в твърде различна ситуация от сегашната. Те ще трябва да се приспособяват, освен към специфичната, но и към непрекъснато променящата се конкурентна среда в ЕС.

Радикалните промени в европейската икономика произтичат главно от изпълнението на Лисабонската стратегия от 2000 г., в която е дефинирана стратегическата цел на ЕС - да стане икономика на науката, най-конкурентоспособна и най-динамична в света, способна за траен икономически растеж, съпроводен от количествено и качествено подобряване на заетостта и за по-голяма социална хармонизация. Заетостта и човешките ресурси в тази стратегия се разглеждат като основни области за целенасочени въздействия, като се акцентира върху три основни цели: (а) превръщане на Европа в привлекателно място за работа и за бизнес; (б) стимулиране на знанието и иновациите, които са основната движеща сила на икономическия растеж в Европа; (в) изграждане на икономическа политика, която позволява на бизнеса да създава повече и по-добри работни места. Състоянието на пазара на труда в България през последните петнадесетина години се характеризира с много ниско равнище на активност и на заетост (едно от най-ниските в страните от ЕС и тези в процес на присъединяване) и висока безработица. Отчитаното благоприятно развитие на процесите, свързани със заетостта и безработицата през последните 3-4 години, не допринасят съществено за намаляване значителната разлика в това отношение със страните от Евросъюза. Аналогична е ситуацията по отношение на производителността и цената на труда. И ако разликата по отношение на образователната структура на икономически активното население в България не е толкова различна с тази в ЕС, то ефективността на труда е много различна и е свидетелство за неизползвани възможности на съществуващия потенциал, а също така и за неговото развитие.

В сравнение с другите фактори на растежа в България възможностите на човешкия са реално най-значими в близка и по-далечна перспектива. Реализирането на тези възможности изисква инвестиции от всички участници: държавата, бизнеса и разбира се самите хора. Много важна е промяната в нагласата и ценностната система по отношение на човешкия фактор и неговото качество от индивидуалните участници за непрекъснато повишаване на знанията и уменията, за да се отговори в по-голяма степен на изискванията на съвременното производство и бизнес.

Заетостта и икономическия растеж

Последиците от драстичния спад в производството и заетостта през 90-те години у нас са далеч от изгледите да бъдат преодолени. Отчитаните средногодишни темпове на икономически растеж в България след 2000 г. са между 4 и 5,6 на сто. Те обаче не са достатъчни за бързо преодоляване на изоставането, а като че ли липсва потенциал за по-значителен икономически растеж. И това е така, защото той се търси извън човешкия фактор и производителността на труда. Не се отчита обстоятелството, че растеж се постига от високообразована и правилно използвана работна сила. Отчитаният подем и стабилност в икономическото развитие има незначителен принос за увеличение на заетостта, за намаляване на неактивното население и като цяло за промяна на неблагоприятната ситуация на пазара на труда. Изпреварващото нарастване на производството в сравнение със заетостта не може да се обясни с повишаване на производителността на труда и конкурентоспособността.

Има основания да се предполага, че дори и да се постигне по-висок растеж през следващите години, повишаването на заетостта няма да бъде със съответните темпове, а активността вероятно ще остане непроменена. Продължава преструктурирането на националната икономика - не само по форми на собственост, но и по сектори (отрасли) и пазари. През следващите години е логично да се очаква така необходимото по-значително преструктуриране от гледна точка на повишаване на ефективността и конкурентоспособността на националното производство. Тези процеси са свързани по-скоро с намаляване на заетостта, произтичащо от освобождаване на заетите в неефективни производства. Освен това предвижданото незначително изменение в цената на труда, бавните промени в организацията на труда и работното време, в пригодността на хората извън пазара на труда да се интегрират в него ще запазят висок дела на невключените в икономиката трудоспособни хора и през следващите години.

Активност и неактивност на трудоспособното население и бариери пред заетостта

Равнището на активност на населението в трудоспособна възраст (между 15 и 64 години) в България остава ниско - през 2004 г. то е 62,1%, при средно за страните членки на ЕС 69,7 на сто.
Броят и делът на неактивното население се запази висок при наблюдавания през последните 17 години общ спад на броя на населението и на активната част от него. Извън официално наблюдавания пазар на труда, за който се изграждат и политиките за заетост, остава значителна част от населението на възраст да бъде активно и заето с производителен труд. Броят на т.нар. обезкуражени или икономически неактивни в трудоспособна възраст хора остава почти неизменен за целия период на прехода, като в последните години отбелязва известен спад. Липсват изследвания в тази област и остават без отговор въпросите дали това са социално изолирани хора (и семейства), който живеят години наред в бедност и без достъп до образование, заетост и социална сигурност, или това са хора, заети в неформалната икономика; дали това е техен доброволен или наложен избор. Най-вероятно е икономически неактивните трудоспособни хора да са от двете групи - без достъп до пазара на труда и включени в неформалната икономика. Макар и по различен начин, и двете групи са сериозно предизвикателство пред европейското бъдеще на страната и нейната икономика.

Запазването на високия дял на обезкуражените свидетелства, че провежданите политики за заетост - общи и специфични, не са повлияли на тази ситуация. В повечето случаи сред причините за неактивното им поведение са: липса на адекватно търсене на труд, ниска цена на труда, липса на възможност за работа извън стандартните форми на заетост (пълен работен ден), образователно и професионално несъответствие на търсенето на труд и др.

Показателите за трудова активност са силно диференцирани при отделните групи население. По-ниска от средната е активността не само на младите (до 25 г), но и на възрастните (над 50 години); на живеещите в селата и по-малките градове; на жените (предимно тези над 50 години), лицата с ниско образование и професионална подготовка, лицата с увреждания и т.н. Несравнимо ниско е равнището на заетост и социална сигурност при циганското население и това ще се превръща във все по-голям проблем за социалната сигурност на обществото.

Заплащането на труда се запазва много ниско за големи съвкупности от заетите; т.нар. „бедни работници" са значителен дял и това води до намаляване на мотивацията за труд не само сред тях, но и сред тези, които са извън пазара на труда. Това поддържа и висока неформалната заетост, работа на няколко места, продължителна работа и други „компенсиращи" ниското заплащане стратегии. Всички те в съвкупност се отразяват както на производителността на труда и качеството му, така и на здравето и трудоспособността на тази немалка част от заетите. Ненамереният оптимум между социални плащания и плащания за труд също допринася за развитието на посочените процеси. Държавната политика на ниска минимална работна заплата има далеч по-негативен ефект за следващите равнища на заплащане, отколкото за тези, които би следвало да получават минимална работна заплата (с ниско образование и без или с ниска професионална подготовка). Ежегодните корекции на минималните работни заплати не водят до съответните промени в заплащането на по-квалифицирания труд и на практика се развиват процеси към изравняване на заплащането, а това води до намаляване на равнището на заплащане и мотивация на притежаващите по-високо качество труд.

Ниската цена на труда не стимулира работодателите да развиват стратегии и политики за повишаване на производителността на труда и качеството на работната сила. Вместо това работодателските организации водят политики за намаляване цената на труда, намаление на осигурителните вноски, намаляване или отпадане на редица доплащания към основната работна заплата и др. и за по-голямо либерализиране на трудовото законодателство главно по отношение на продължителността на работното време. Сравнително ограниченото търсене на труд от страна на бизнеса се съпровожда с практиката на удължаване на работното време и на мащабите на извънредния труд, с работа на няколко работни места или без договори за труд, което увеличава несигурността и официално не променя равнището на заетост. Ниската производителност се компенсира с по-голяма продължителност на работното време и по-ниската цена на труда. Тази практика е обречена на неуспех, тя е безперспективна от гледна точка на потенциалните възможности на бизнеса и неговата конкурентоспособност, а също от гледна точка на мотивацията на наетите и спазването на тяхното право по отношение на условията на труд (продължителност на работното време, почивки, отпуски и т.н.) и заплащане.

Безработните: неизползван ресурс с намаляващи възможности за реализация

Безработицата в страната остава висока. През изминалия период на преход към пазарна икономика и изграждане на функциониращ пазар на труда равнището на наблюдаваната безработица е между 9 и 19 на сто. По данни на Евростат през 2004 г. средното равнище на безработица в страните от ЕС е 9%, но в редица страни е под 5% (Ирландия, Холандия, Великобритания).

През последните години се отбелязва спад в официално регистрираната безработица, който доведе в началото на 2006 г. до равнище под 10 на сто. Анализът показва, че това се дължи най-вече на активната политика на пазара на труда, на включване на значителна част от продължително безработните и други в програмите за заетост. Другата причина за намалението на равнището на безработица е преминаването на безработните и особено на продължително безработните в групата на обезкуражените. Незначителна е частта на тези, които са започнали работа, и още по-малко са тези от тях, за които включването в платена работа може да се свърже с политиките за заетост в широкия смисъл на това понятие.

Остават въпросът: къде са отишли безработните, които официално не поддържат статута си на безработни? От гледна точка на неизползваните възможности на този човешки ресурс са необходими не само формални отчети на политиката за намаляване на безработните, но и анализи на какво се дължи намалението - на започване на работа при увеличаващи се работни места в реалната икономика, на работа по програмите от активната политика по заетостта, на преминаване в пенсия, на емиграция, или пък на преминаване в категорията на обезкуражените?

Делът на продължително безработните (над една година с редовно поддържана регистрация в бюрата по труда) се запазва висок - по данни на НСИ за второто тримесечието на 2005 г. те са 50,5% от общо безработните, но за тези с основно образование той е над 67%, а с начално и по-ниско - към 65%). Със стартирането на социалната реформа в страната, включваща удължаване на възрастта и трудовия стаж за пенсиониране, се наблюдава нарастване на безработните в предпенсионна възраст. Освободените или загубили работата си на възраст над 50 години трудно намират нова работа, а още по-малко в своето професионално направление.

Мащабите и структурата на безработицата и неактивността отразяват нереализираните възможности за икономически растеж и повишаване на доходите. Безработните получават обезщетения, ако са били осигурявани, а срокът на получаване на тези обезщетения е от 4 до 12 месеца и зависи от трудовия стаж. Постепенно се премахнаха социалните помощи за някои категории безработни (младежи без трудов стаж, продължително безработни и др). На практика през последните години по-малко от една трета от безработните получават парични плащания. Поддържането на статута на безработен е и личен избор, като много от безработните се отказват от него и напускат пазара на труда или страната. С други думи, намаляването на безработицата се дължи на промяна в статуса на безработните, като една част от тях стават заети, а друга - икономически неактивни или емигранти. Но само намаляването на равнището на безработицата не е достатъчно, за да се отчита успех на икономическата и социалната политика. Би следвало критерии за това да бъдат равнището на заетостта и динамиката на производителността на труда.

От гледна точка на европейското бъдеще на България и социалната сигурност на обществото съществено значение има структурата на безработица. Близо 60% от безработните са с ниско образование и без професионална подготовка. Немалка част от тях са безработни в продължение на много години и отдавна не получават обезщетения за безработица. Сравнително малка част от тях отговарят на практика на критериите за получаване на социални помощи. Поддържането на официалната им регистрация като безработни е възможност да бъдат включени в някоя от програмите за продължително безработни (най-често това е програмата „От социални помощи към заетост") или да придобият правото да получават социални помощи. И двете възможности обаче не решават основния проблем - връщането им към трайна заетост. Това изолира много от тях от обществото, като част от тях се включват в неформалната икономика и престъпността.

Ролята на активната политика на пазара на труда

Заетостта през последните години нараства по две линии: създавани работни места в реалната икономика (първичен пазар на труда) и по линията на т. нар. активна политика за заетост (вторичен пазар на труда) главно за официално регистрирани безработни. Броят на създаваните, а още повече на предлаганите на пазара на труда работни места беше и си остава ограничен, макар и не както през първото десетилетие на прехода. През годините делът на двата споменати пазари в общо създаваните работни места беше различен. През последните години участието на активната политика е високо.

Активната политика за заетост включва широка палитра от програми и мерки. На тях се дължи главно наблюдаваният спад в равнището на безработица и увеличението на заетостта в страната през последните години. Тези програми са предназначени по принцип за безработни с ниско образование и без професионална подготовка, без доходи и получаващи най-често социални помощи. Заетостта на тези работни места е временна (до няколко месеца), изключително със социална насоченост и почти единствено ориентирана към дефаворизирани групи безработни. По-голямата част от създаваните временни работни места са в комуналните дейности, неизискващи квалифициран труд, но и недопринасящи за придобиване на трудов опит и квалификация, с ниско заплащане. Тя е с много ниска икономическа ефективност и производителност.

Съществен фактор също е обстоятелството, че за част от населението, попадащо в тази група, социалните плащания са „другият избор" на неформалната, или дори престъпната заетост. По този начин обществото се разделя на хора с достъп до заетост, доходи и икономически ресурси и на хора с все по-ограничени възможности за това, тласкани към дезинтеграция, престъпност, емиграция. В някои случаи това води до противопоставяне на населението и други свързани с това последици.

Основният източник на средства за тези програми е държавният бюджет. Ресурсната му ограниченост намалява възможностите за инвестиции в нови технологии и образование, за развитието на икономиката и за създаване по този път и на по-висока заетост на населението. Работодателите по тези програми - главно общините - на практика не са силно мотивирани да организират ефективно работата. Изразените намерения за включване на все повече от частните работодатели в тези програми поставя редица въпроси, свързани със закона за защита на конкуренцията, получаването на печалби за сметка на разходи от държавния бюджет и т.н.
Посочената ситуация на практика означава, че дори и да се увеличи търсенето на работна сила в резултат на динамичното развитие на икономиката, безработните с ниско образование и без професионална подготовка (каквито са голяма част от тях) няма да бъдат включени. В този контекст възникват необходимостта и вероятността да се увеличи трудовата имиграция в България е ново предизвикателство за страната.

Както качественото несъответствие, така и липсата на реална мотивация за труд са сериозна бариера за динамичното и конкурентно развитие на националната икономика. Една от последиците, които се наблюдават във връзка с това е отливът на квалифицирани кадри извън страната.
С по-малки мащаби, но с тенденция към увеличаване, е друг проблем, свързан с така наречената "свръхквалифицираната" работна сила. Немалка част от завършилите образованието си в чужбина или страната и носители на една и повече дипломи млади хора, с магистърски програми от няколко професионални направления и владеенето на чужди езици получават отказ за наемане с мотива, че са "свръхквалифицирани". Това поставя предизвикателството за привличане и задържане на най-подготвената част от младите хора в страната. Проблемът става още по-значим в условията на очертаващото се в близко време свободно движение на работната сила в границите на ЕС.

Вместо заключение:

  • Сред значимите бариери за развитието и реализацията на човешкия
    фактор в България и съответно успешната интеграция на страната в ЕС е не толкова очертаващото се количествено намаление на населението и работната сила (поради интензивно протичащите депопулация и стареене на населението), а преди всичко ниските икономическа активност, заетост, доходи и производителност на труда, слабата мотивация за труд; влошеният здравен статус на населението, сравнително високата безработица, високият брой на обезкуражените, значителният брой на социално изключените, както и на липсата на политика и действия за въвеждането на системата за непрекъснато обучение и за адекватна оценка на качеството на труда при заплащането и стимулирането.
  • Страната ни има неизползвани възможности по отношение на
    развитието и реализацията на човешкия фактор, а с това и на повишаване на производителността на труда. Много от тях са взаимно свързани помежду си, изискват повече време (каквато е например промяната в системата на образованието) и съчетаване с гъвкави политики от бизнеса. Реализирането им изисква дълбоко осъзнаване, стратегическо мислене и реални действия в управлението, силно желание и умение за успешното им използване.