Кога ще дойде следващата финансова криза? Не можем да знаем. Но можем да бъдем сигурни в едно нещо: освен ако не научим повече от настоящата криза, следващата, която ще дойде, отново ще поведе световната икономика към скалите и това няма да е в далечно бъдеще.

Големият въпрос според Мартин Уолф от Financial Times е дали уроците трябва да се прилагат на практика посредством регулация. Оптимистичните опоненти на регулацията твърдят, че банките са научили своите уроци и в бъдеще ще се държат много по-отговорно. Песимистичните опоненти се страхуват, че законодателите могат да създадат нов Sarbanes- Oxley. Този закон, приет от Конгреса на САЩ през 2002 година след скандала Enron и други подобни, според тях е достатъчно зло. Банките сега може да понесат и нещо по-лошо.

Оптимистите са мечтатели, счита колумнистът на FT. На песимистите той отговаря с „да": опасността от свръх регулация е реална. Обаче не по-малка опасност е липсата на каквато и да е намеса.

Две неща станаха ясни за финансовата система през последните три десетилетия: тя създава кризи; второ - има несъответствие между обществен риск и частна изгода.

По първото, трябва да се изтъкне, че нито една от кризите досега не е повредила по-страшно световната икономика, макар някои отделни икономики да са били опустошени. Може би просто е въпрос на време. Какво ще стане, ако инфлацията в САЩ излезе от контрол или чуждите правителства изтеглят подкрепата си към долара? Една продължителна рецесия в САЩ с опустошителни икономически и политически последици.

По второто, банковият сектор се ползва с масивни явни и скрити публични субсидии: той до голяма степен е гарантиран срещу кризата на ликвидността, много от поетите пасиви са вероятни претенции към държавата, централните банки създават възходяща крива на лихвата щом банките се декапитализират, предлагайки по този начин директен трансфер на всяка институция, която може да тегли кредит при ниска лихва и да отпуска кредит при висока.

Още повече, банковите институции страдат от масивни агентски проблеми: между клиентите и институциите, акционери и мениджъри, мениджъри и останал персонал. Това се изостря от трудността да се осъществява мониторинг върху качеството на транзакциите дълго след случването на събитието.

Да отбележим например процеса, довел второкачествени кредити до инвеститорите в специалните инвестиционни поделения (SIV). Между истинските длъжници и тези които носят риска стоят дизайнери на кредитния формат , хора „пакетиращи" трансформираните в ценни книжа активи, рейтингови агенции, персонал по продажбите, мениджъри на банки и SIV, мениджъри на пенсионни - и не само - фондове. Предвид броя на агентите и стойността на информационната асиметрия, учудващо е колко малко неща са се провалили.

Само че са били поемани големи рискове. Самите САЩ изглеждаха почти като гигантски хедж фонд. Печалбите на финансовите компании след данъци скочиха от 5% от общите корпоративни печалби през 1982 до 41% през 2007, макар делът им в корпоративната структура да се увеличи от 8% до само 16%. Доскоро нормата на печалбата на банките бе силна. Сега, най-сетне, печалбите на акция и пазарните оценки се сгромолясаха.

Може ли да се предприеме нещо ефективно, за да се сдържи предвещавания риск? За да отговорим на това, трябва да разграничим микро благоразумието на институциите от макро благоразумието на цялата система.

По първото, нужно е по-голямо внимание върху управлението на ликвидността, придружавано с фокус върху капиталовите изисквания по Базел II; повече тествани на стрес модели на „стойност при риск", по-голяма прозрачност сред бизнеса, по-голяма независимост на рейтинговите агенции от получаващите рейтинг.

Само че според Мартин Уолф, всички тези неща няма да доведат до някаква значителна промяна. Регулаторите трябва да внимават и за насърченията за бизнеса, особено тези касаещи структурата на плащането; регулаторът също така би трябвало да приложи по-твърд подход по сравнение с предишни кризи.

Все пак по-важно си остава макроикономическото благоразумие. Уилям Уайт от Банката за международни разплащания отбелязва, че банките изпадат в проблеми почти винаги заедно. Последният цикъл на лудо кредитиране, следван от паника и рязка промяна, е христоматиен пример.

Един от отговорите е повишаване изискванията за капиталови резерви като противодействие на ръста на кредита. Предвижда се и променлив максимален коефициент кредит / стойност в ипотеките. Уайт добавя, че е нужна по-затегната монетарна политика.

Това са разумни идеи, но както Уайт цитира бившия шеф на Фед Мартин, изключително силен е натискът, който възпира „да се скрие купата с пунша докато партито е в разгара си". В добавка към бюрократичната инерция, да се постъпи по този начин означава да се изложиш на неизбежната несигурност в настоящата тенденция и също така на противящи се частни интереси. Още повече, регулативните органи постоянно са под опасност да изгубят гората на системата между дърветата на отделните институции. И накрая, съществува и простия факт, че свободата на монетарната политика в САЩ е ограничена от валутните и монетарни политики на другите, по-специално Китай.

В края, оставени сме пред дилема. От една страна разполагаме с банков сектор, доказал способността си да генерира кризи заради склонността от поемане на недооценен риск. От друга страна ни липсва волята и дори способността да го регулираме.

Само че нямаме алтернатива освен да се опитаме да го направим. Финансовия сектор генерира големи печалби за вътрешните хора и очевидно повтори кризата върху стотици милиони невинни странични лица. В дългосрочен период да се оставят нещата без изменение е политически неприемливо. Тези, които желаят успеха на водената от пазара глобализация, ще познаят, че това е ахилесовата пета. Трябва да бъде предприето ефективно действие преди да пристигне друга, още по-голяма глобална криза.