Сравнението, което съблазнява банкерите от Уол стрийт е просто: ставащото през 2011 г. е повторение на 2008 година. Историята с финансовата буря се повтаря.

Усещането за Дежа Вю е болезнено силно - правителствата хвърлят в движение огромни средства, сякаш се готвят за Деня на труда.

За тези, които са уверени, че „2011-а" е продължение на „2008-а", сега се повтаря и повратният момент. През 2008 г. това бе банкрутът на Lehman Brothers, сега същата роля играе понижението на кредитния рейтинг на САЩ.

При такава нагласа да сравняваш днешните събития с тези от преди три години действително е лесно и просто. В крайна сметка в понеделник (8 август) инвеститорите в Азия, Европа и САЩ изглеждаха толкова уплашени, колкото и през 2008 година.

Падането на борсите вчера спря, а и самите разпродажби на пазарите не са достатъчно доказателство, че историята се повтаря. Тук е нужно да повторим и класическата фраза, с която започват всички инвестиционни балони: „Този път всичко е различно". Банкери, инвеститори и мениджъри, разглеждайки текущите проблеми през призмата на събитията от 2008 г., рискуват да оценят невярно ситуацията, създала се в световната икономика.
Днешните събития имат три фундаментални разлики от финансовата криза с тригодишна давност.

Да започнем с най-очевидното - за тези събития има абсолютно различни причини. Пожарът на кризата през 2008 г. се разпространи от долу нагоре. Всичко започна с неоправдания оптимизъм у купувачите на жилища, появили се на пазара, благодарение на уолстрийтските майстори, опаковайки лоши активи в красиви опаковки, подпомагани от рейтинговите агенции. И завърши със заразяване на цялата световна икономика. Рецесията се предизвика от провала на финансовия сектор.

Сега проблемите, напротив, тръгват от горе на долу. Правителствата се оказаха неспособни да приведат ред в собствената си къща, да стимулират икономиката и загубиха доверието на деловите и финансовите кръгове. Поради тази причина рязко се свиха разходите и инвестициите в частния сектор. Създаде се порочният кръг на негативните сигнали, довел до ръст на безработицата и застой в икономиката. Пазарите и банките този път не са престъпниците, а жертвите.

Втората разлика е още по важна: по време на икономическия подем през 2007-2008 г. компаниите и домакинствата се наслаждаваха на евтини кредити. Когато балонът се спука, недостигът на средства и опитите на компаниите и гражданите да намалят своите тежести, доведоха до рязък спад. Сега проблемът е противоположен - икономическият застой кара всички да трупат пари и да се освобождават от дълговете. Резулгтатите - хилав ръст на инвестициите и потреблението.

И третата, последна, разлика е пряко следствие от първите две. При катастрофата от 2008 г., отчитайки причините, имаше просто, макар и болезнено решение. На властите се наложи да се намесят, за да осигурят системата с пари с помощта на намаление на лихвените равнища и с помощта на банките да налеят средства в икономиката.
Чиновниците от ФЕД в онова време нарекоха операцията „Шок и ужас". Методът съвсем не беше евтин - правителствата на редица страни вкараха в оборот 1 трлн. долара.

Овен това, тези действия бяха и несправедливи по отношение на данъкоплатците, на които се наложи да плащат за чужди прегрешения. Но благодарение на държавната щедрост депресия в глобален мащаб не бе допусната.

Сега няма възможност за такова решение. Напрежението не идва от дефицит на ликвидност - американските компании няма какво да правят с наличностите си. Неотдавна Bank of New York се реши на безпрецедентна стъпка - започна да събира комисиони за откриването на големи депозити.

Сегашната беда е в хроничният недостиг на доверие във финансовата сфера за способността на правителствата да рестартират икономическия растеж. Попитайте експертите на Standard & Poor's или купувачите на италиански и испански облигации, вярват ли, че политиците са способни „да почистят авгиевите обори" в своите страни.

Специфичната природа на сегашната криза означава, че използването на методи от предишната криза на този етап няма да облекчи проблемите.Безсмислените са искания към монетарните органи за нови парични интервенции. Това е мода от 2008 година.

Новите милиарди, отпуснати от Чичо Сам или неговите франкфуртски роднини, не са достатъчни да се убедят нервните инвеститори да се върнат на пазара. През 2011 г. финансовият свят вече не може да чака подаяния в приемните на президенти и премиери. За да се измъкнат от тази задънена улица, на пазарите ще им се наложи да разчитат на своите вътрешни ресурси или да чакат политиците да предприемат радикални мерки за пришпорване на икономическия растеж.

Пазарното решение не е съвсем невъзможно. В някакъв момент активите ще поевтинеят дотолкова, че и у компаниите и у инвеститорите отново ще се появи жажда за живот. Както Уорън Бъфет написа на своите акционери, че най-добрите свои покупки е направил в разгара на опасения за някакви глобални сътресения.

Другият вариант е да се надяваме, че американските и европейските политици ще проведат данъчни реформи и ще либерализират пазара на труда, което ще оживи търсенето и инвестиционния растеж. Но даже, ако те се решат на такива стъпки, това ще отнеме време.

Както често се случва, миналото се оказва по-просто от настоящето. Реалността сега е такава, че в отличие от 2008 г., парите на държавите не могат да успокоят бурята.

Авторът е редактор в сектор "Пари и инвестиции" на The Wall Street Journal.