От географска гледна точка големите енергийни източници се намират далеч от големите урбанизирани територии. В геоикономически порядък урбанизацията и изграждането на големите мегаполиси в Европа, Азия и Америка предполагат наличието и нуждата от всякакъв вид ресурси за тяхното устойчиво развитие. Същевременно ресурсите се намират далеч от тези световни социално-икономически центрове, а страните, които ги притежават, виждат в своята ресурсна даденост възможност за глобално влияние, подобно на тях, страните, през които би трябвало да минават тези транснационални инфраструктурни обекти също, протриват ръце за изгода или икономическа полза. Но преди да отбележим, къде и как би трябвало да минават тези транснационални тръбопроводи пренасящи енергоносители, трябва ясно да осъзнаваме, че основният проблем преди тяхното изграждане е гарантиране на сигурността.

Проблемът със сигурността е основополагащ

Защото, ако липсва тя, няма гаранция, че енергоносителите в продължителен етап от време ще могат да достигат от добивните райони до силно урбанизираните територии, които се нуждаят от тях. При опита да систематизираме същината на проблема със сигурността трябва да имаме предвид, че от Евразия към Западна Европа и Далечния Изток, енергийните трасета ще преминават през размирния Кавказки регион, същевременно през Украйна и Беларус - държави, за които не е ясно дали в близките 20 години няма да променят териториялния си обхват. Подобна е и картината в Кавказ, появата на нови държави като Южна Осетия и Абхазия, противоборството между Арменци и Азери, войната в Чечения, както и другите множество локални конфликти помишават нивото на несигурност в региона. Например д-р Андрю Монахан от Колежа по отбраната на НАТО в Рим, автор на доклад относно необходимостта от „Набуко", също изразява скептицизъм по отношение на проекта. Той споделя: "Ако няма да има диверсификация, остава неясна перспективата, към кой източник ЕС да се насочи и кое да бъде окончателно трасе, особено в това кое ще бъде по-полезно и надеждно". Според него проблемът за надеждността на доставките и сигурността на трасето създават и други проблеми, свързани със съпътстващи инвестиции на Европейския съюз, което създава допълнителна ангажираност и нейзвестност към тези проекти. Същевременно сложните отношение между Иран и Турция, нестабилността на Ирак и противоречивите мнения за управлението на Сирия допълнително усложняват възможностите за маневриране, къде и как трябва да се изграждат трасетата на големите транснационални тръбопроводи. Това създава допълнители колебания в частния сектор за финансиране на проекта, да не говорим за сигнали към него като кратката война между Грузия и Русия през август 2008 г., което означава, че "Набуко" се сблъсква с несигурно бъдеще. Официално, Европейската комисия отказва да признае за всички тези неуспехи. Още повече, че проектът е изправен и пред много други пречки. Сред тях е и алтернативният проект за газопровода "Южен поток", подкрепен от "Газпром" на Русия. Въпреки това Европейската комисия настоява, че "Набуко" не е опит да се намери алтернатива на руските доставки, но необходим допълнителен канал. Тази позиция се потвърждава и от една от компаниите, централно място в проекта "Набуко", OMV Австрия.

Същевременно

ресурсите на Евразия в момента навярно не са на дневен ред за ЕС

както и за Далечния изток поне до следващите 20 години, защото към настоящия момент и двата ключови региона имат алтернативни източници, от които могат да получават енергоносители. За страните от Централна Европа, както и за Германия, Дания и Нидерландия нефт и природен газ доставят от Норвегия или имат съответните квоти в Северно море. Още повече, че нефтът и газът в Северно море се оказва ключов и за икономиката на Великобритания. Още повече, че очакванията на доста изследователи са, че в северните части на Европа има още големи залежи на нефт и природен газ, които могат да стигнат за период от поне 200 години. Това допълнително фокусира вниманието върху северните части на Европа, където се забеляза напрежение между Русия, Норвегия, Швеция и Финландия относно изследването на региона за природни ресурси.  Разбира се тази хипотеза може да бъде опровергана, но към настоящия момент сигурността на доставките на енергоносители от Северно море са надеждни и имат нужната сигурност. От друга страна Франция, Испания и Италия освен на газа от Северно море, могат да радчитат и на ресурси от Северна Африка. Либия, Алжир, Мароко и Тунис, както и страните от гвинейския залив като Нигерия имат изгода да доставят суровини на страните от Западна Европа. Най-вече значение има природният газ от Алжир, като възможна нормална алтернатива на руския газ. Възможно е и Либия да се включи в доставката на енергийни ресурси за Европа особено след постепенното размразяването на отношенията със страните от ЕС. Още повече, че конфликтът между Украйна и Русия през зимата на 2009 г. около преноса на природен газ, не стресна кой знае колко станите от Централна и Западна Европа. Да, ЕС показа заинтересованост, но показа и готовност да се посрещнат подобни криза.

Ситуацията за Азиатския изток е подобна с тази на Европа. Към момента икономиките на Китай, Южна Корея, Япония и другите развиващи се страни имат съответните ресурси, но мисълта за бъдещето ги кара да насочат поглед към Русия и респективно към държавите от предна Азия като Казахстан, Туркменистан и др. в борбата за изграждане на трасета за довеждане на енергоносителите в икономическите центрове на Източна Азия. Един от водещите специалисти по проблемите на енергетиката Професор Алън Райли от Центъра за европейски политически изследвания (CEPS) сочи, че основният въпрос по отношение на преноса на нефт и газ е липсата на инвестиции за изграждане на трасетата, както от Русия, така и от Иран. Що се отнася до Туркменистан, Райли счита, че в тази страна се среща нежеланието на нейното правителството да доставя газ за Европа, тъй като предпочита да продава в Русия и Китай. В тази посока дебатът на страните от Еврозоната опира до въпроса, каква ще бъде цената на тези енергийни ресурси и как реално, те могат да навлязат на европейския пазар.

Несъмнено този стремеж на страните от Европейския съюз и Източна Азия да получат  в бъдеще време достъп да енергийните ресурси е нормален, но забулва ролята на страните от Арабския полуостров в този процес. Ако се вгледаме обаче в протичащите процеси, в арабския свят също се наблюдава една динамична промяна, страните напредват технологично и икономически. Същевременно, в унисон с изчерпването на находищата на нефт и природен газ, като например в Бахрейн, се правят проучвния и се откриват нови такива например в Оман, Йемен, Саудитска Арабия, ОАЕ и други. Европейският съюз има вторичната роля в страните от Арабския полуостров. Икономически страните от този регион са свързани повече със САЩ, отколкото с Европа, но това не пречи на Европейския съюз, както и на Индия, да търсят алтернатива за доставката на енергоносители в дългосрочен план. Разбира се, ако е вярна хипотезата, че наличните количества енергоносители няма да се изчерпат в следващите 120 години.

В този контекст периферното значение на Арабския полуостров и Северна Африка и даже статуктовото положение на Норвегия (отчасти и на Великобритания) по отношението на доставката на енергоносители за икономиката на Европейския съюз може да се окаже стратегическо спрямо амбициите за ключова роля на Русия при обезпечаването с енергоносители на глобалната икономика. Разбира се върху тези процеси влияние оказват и процеси от географски порядък като климатичните промени, състоянието на околната среда, отрасловата насоченост на икономиките на отделните страни и не на последно въвеждането на новите технологии, посредством които част от ресурсите стават заменяеми с други.

Амбициите на руската политика

посредством огромните си ресурси от енергоносители да изгради новата си геополитическа доктрина заслужава уважение и внимателна преценка. Политиката на Русия се определя от тези приоритети, тя в момента няма нужната икономическа и демографска мощ за да претендира за глобална супер сила, но има стремежа е да стане такава. Визията на руските анализатори е, че Европейският съюз към 2050 година ще има население от около 900 милиона души или 2 пъти повече от това през 2010 година. Този огромен потребителски пазар ще спомогне на Русия да има важна и значима геополитическа роля. Рзабира се тези прогнози са доста смели, но реално погледнато ако се допусне, че Турция (72 милиона), Украйна (47 милиона), Хърватска (5 милиона), Сърбия (7,5 милиона), Беларус (9,6 милиона) и други по-малки страни се присъединят към ЕС, реално населението ще гони цифрата 700 милиона още към 2020 г., макар че демографските прогнози невинаги стават реалност. Същевременно руските учени считат, че след 2010 г. демографски  населението на Русия, ще започне да нараства и към 2050 г. ще бъде около 200 милиона. Това също е само прогноза, но тя съвпада и с визията за новата геоикономическа мощ на Русия. Така очакванията за повишено потребление на ресурси е актуален проблем, както за настоящето, така и за близкото бъдеще. Разбира се има известни условности, свръзани с темпа на геоикономическо развитие и формиране на нови алтернативни геоикономически центрове, но ребусът в следващите години може да бъде допълнително усложнен поради непредвидимостта на движението на финансовите потоци и компетентноснна на политическите елити.

Давайки си ясна представа, че геоикономическата надпевара между глобалните супер сили (Русия, САЩ, ЕС, след 2020 година вероятно Китай, Индия и може би Япония, Бразилия и ЮАР) е нормално всяка една страна да търси възможности за предимство и съюзници. Ролята на Русия в тази геоикономическа надпревара е да привлече за съюзник ЕС поради естествената близост и да придобие контролния пакет за пътя на енергийните ресурси към Китай. Това е видно от стратегическото съюзничество в перспектива между Китай и САЩ. Двете страни в перспектива се налагат като лидери съответно Китай (вероятно в скоро време в етап на обединение  с Тайван) в Азия, в съседство със силните икономики на Япония, следващите я Южна Корея, Индонезия и други, които правят региона същински локомотив на световната икономика. Освен, че се обособяват като геоикономически център, тези страни образуват и най-големия потребителски пазар от близо 2 милиарда население.

Същевременно САЩ се очертава като лидер в Америка, но също така със силна периферия като Канада и събуждащата се икономика на Мексико, като ресурсните Венецуела, Перу, Еквадор и Чили, като набиращата скорост Бразилия и  стабилизиращата се Аржентина.  Като потребителски пазар Северна и Южна Америка върви уверено към 1 милиард души. Освен това САЩ има ключова роля към икономическите процеси в Океания и част от Африка.

Погледнато през призмата на геоикономическите процеси интересите на Русия и САЩ в голямата степен са свързани с увеличаването на влиянието им в различни точки на света, за да предотвратят или неутрализират възможно предимство в глобалната икономика. Така очертаващите процеси на сближаване между Русия и Европейския съюз се гледат внимателно от САЩ. Несъмнено изграждането на големите трабопроводи и преносът на нефт и природен газ са допирни точки между ЕС и Русия, но тези интереси съвпадат с интересите и на държави като Турция, Иран и Казахстан.

Руската политика ясно осъзнава необходимостта от постигане на голямо разнообразие на пътища, които да водят към пазарите на Европейския съюз, където да се реализират енергийните ресурси. Породените проблеми с Украйна и Беларус, дават индикации, че Владимир Путин, ще смекчи позициите си към прибалтийските републики. Несъмнено там имаше наслоено противопоставяне, но вече изминаха близо 20 години от независимостта на Литва, Латвия и Естония. Възможностите за изграждане на алтернативен нов газопровод обаче трябва да мине през Полша, а нейният политически елит не е така принципен и в голяма степрен е непредвидим. Сложна, но разбира се по силите на руските дипломати е да постигнат консенсус между прибалтийските републики и Полша за преминаването на нов газопровод през тяхната територия. Възможностите за  тази алтернатива обаче няма да носи същата сигурност, ако няма алтернативност. Газопроводите през Беларус и Украйна са плод на статуктовото и са най-прекия път към Европейския общ пазар.

Другата алтернатива е свързана с Черно море

В тази посока са възможностите на Русия да изгражда по дъното на Черно море тръбопровод, в който да пренася енергоносители. Този вариант обаче има няколко алтернативи. Първата алтернатива е да бъде изграден нефтопровод и съответно газопровод съвместно с Румъния, който да започва или около Констанца или Мангалия, да пресича цяла Румъния и да преминава на територията на Унгария. Друга опция е да премине на територията на Сърбия с разклонение към Адриатическо море и друго разклонение пак към Унгария и Австрия.

От геостратегическа гледна точка, чрез  подобен развой на магистрални тръбопроводи Русия фактически заобикаля България, но пък това може да се окаже неизгодно за Италия, респективно за големия потребителски пазар на северната урбанизирана част на италианската държава. Следващия вариант е тръбопроводите да минават през Варна (газопровод „Южен поток") и около Бургас (петролопровод Бургас-Александруполис). Реализацията на „Южен поток" през Варна, фактически ще осъществи на практика част от трасето на транспортния коридор №8, по направлението Варна - Велико Търново - София (с разклонение към Ниш) - Кюстендил - Скопие - Дуръс с връзка към Италия при Бриндизи или при Триест.

Във вътрешно политически план „Южен поток", ще спомогне за развитието на Северна България, ще даде предимства на тази част на страната, която се намира в трудно икономическо положение. От по-обща геоикономическа гледна точка „Южен поток" е с най-голямо стратегическо значение за българските национални интереси, но същевременно има и съответните опасения от българска страна за попадане на страната в по-голяма зависимост от Русия. Това може да повлияе негативно върху отношенията ни със САЩ и част от страните от ЕС, но пък гарантира подкрепа на България от страна на Италия и допринася за възможно най-бързото присъединяване на държавите Македония и Албания към Европейския съюз. Това създава условия България да започне да провежда нова интеграционна балканска политика основана на нуждата от формиране на общи геоикономически цели на страните от Балканския региона по отношение на преминавенането на енергийните магистрали през Югоизточна Европа.

По отношение на петролопровода Бургас-Александруполис неизвестните са повече, защото той може да навреди на развитието на туризма по Южното Черноморие. От друга страна петролопроводът може да бъде реализиран по алтернативно трасе примерно на турска територия по линия Мидия - Енос или Мидия - Александропулис -Кавала - Солун- Игуменица. Така от страна на Турция и Гърция може да се изгради трасе, което не само да се окаже като периферия спрямо България, но фактически да бъде привлекателно и за Италия. Подобна заявка за преразглеждане на трасето направи Андреас Папандреу при спечелването на парламентарните избори през октомври 2009 година. Подобна алтернатива за изграждането на петропровода, ще се окаже доста притеснителна за България, защото разливи на турска територия в Черно море евентуално могат да оказват същото негативно влияние върху българския туризъм, както и изграждането на нефтопровода при  Бургас.

Промяната в геополитическото виждане на Русия спрямо Турция е очевидно. Това беше подсказано от успешните срещи през 2009 г. между руския Владимир Путин и турския премиер Реджеп Ердоган. Руската геоикономическа стратегия съзира в Турция важно свързващо звено и ключова територия по отношение на тръбопроводите, които ще бъдат изградени от Предна Азия. Турската територия се явява като част от тръбопровода „Набуко", както и от връзката Баку-Джейхан. Руският премиер Владимир Путин вижда възможност и Русия да транзитира енергийни ресурси по тръбопроводите, минаващи през Турция. Това от своя страна има стратегическо значение за Русия, но и самата

Турция също би спечелила от подобно развитие на нещата

Нейната икономика  ще получи нови инвестиции и същевременно егейският бряг на Турция ще засили своето геоикономическо значение. Това може допълнително да даде възможност на Турция да подобри отношенията си с Гърция на запад и Армения на североизток. Същевременно Турция, ще гарантира американските геополитически интереси в региона. От друга страна Турция и Гърция може да предприемат съвместни усилия за изграждане на трасета, които да преминават през територията на Гърция и транзитират петрол и природен газ към Централна Европа паралелно по трасето на транспортния коридор „Неа Игнатия" или към адриатическото крайбрежие на Гърция, където да се прехвърля в Италия и от там към Франция, Швейцария и Германия.

Посочените възможности за изграждането на нови трасета на тръбопроводите имат своите основания, но същевременно могат да бъдат реализирани като част от глобалното развитие на човечеството. Към настоящия период тези трасета фактически не се изграждат, няма съответния инвестиционен ресурс за тях. Те сега са по-скоро виждания на дипломатите в международните отношения и геоикономическата надпревара на ХХІ век. В тази връзка не е ясно поведението на националните държави, които ще дефинират новите си национални приоритети през новото столетие. Важно условие за пространственото развитие и реализацията на тези идеи е жизнеността и темпът на икономическо развитие на отделните страни.

Същевременно ролята на България в изграждането на тези значими инфраструктури обекти с глобално значение трябва да бъде на участник, съобразявайки се с природно-географското си положение и възможности за развитие на националното стопанство. Защото всеки нереалистичен приоритет на българската държава се връща с бумерангов ефект върху националното ни самочувствие и рефлектира върху икономическото ни развитие. От тази гледна точка България трябва да има за приоритет участието си в „Южен поток",  да търси широка подкрепа за Бургас - Александропулис и да премисли съвместно участие с Румъния, респективно Франция и Русия за АЕЦ „Белене".

Последното е наложително, защото геоикономическото съживяване на Северна България минава през взаимното проникване на стоки, хора и капитали от двете страни на река Дунав и превръщането й във важен икономически, транспортен и туристически плацдарм за пространствено развитие на тази част от Югоизточна Европа. Колкото по-скоро българските държавници осъзнаят, че в условията на глобализация и интеграция за успешното ни развитие са необходими три вида политика (силна регионална политика, консенсусна балканска политика и интеграционна европейска политика), толкова по-бързо ще можем да се откъснем от провинциалния ни синдром за пренебрегнатост и неясна геоикономическа перспектива.