Какъв се очертава третият президентски мандат на Путин? Някои посветени в тайните замисли на нашите лидери обещават сензационни изненади в идеологически план. Аз обаче не очаквам никакви изненади, твърди в началото на коментара си анализаторът на руския вестник "Известия" Борис Мужаев.

Стилът на  президентството му вече се изясни и кажи-речи няма изгледи за промени в него. Това е стил, подчертано консервативен. Без резки усилия и големи скокове, без "Русия, напред!" (заглавие на статия на бившия президент Дмитрий Медведев), без особен стремеж да се залага на бъдещето. Без особено ляво (прогресистко) или дясно (либерално) въодушевление. Вече не ни подготвят за пълномащабна модернизация и не ни предлагат да спорим какво би могла да представлява. Готвят ни за сурови изпитания и опасности, които трябва да преживеем всички заедно, без да допуснем нещо по-лошо.

Със ситуативен консерватизъм от този род бе пропита цялата предизборна риторика на Путин. По време на кампанията той упорито се представяше в облика на вещ кризисен мениджър, който навреме се притичва на помощ и спасява нещата. Образ, очевидно отговарял на самоусещането му като бъдещ президент.

Консервативен дневен ред обаче налагат според мен и други обстоятелства. Почти на всички фронтове от политиката у нас не се предвиждат някакви съществени промени. Експертните среди очакват наесен, най-късно през зимата, втора вълна от икономическата криза, която ще предизвика разпадане на еврозоната и сгромолясване на петролните котировки, съответно пак ще хвърли в нервно безпокойство голяма част от хората в Русия.

Ясно е, че никой няма да говори сериозно за "технологична модернизация" и необходимите бюджетни средства, докато не посрещнем удара на тази "втора вълна" или пък, ако стане чудо - докато тя не ни подмине.

Не се задават промени и във външната политика. Каквото и да е обещал Обама на Медведев, американците със сигурност няма да се откажат от разполагането на елементи от ПРО в Европа.

Осигуряването на стратегическа неуязвимост е най-важната задача в отбранителната политика на САЩ и никакво "рестартиране" не може да го промени. На този фронт сме постигнали вече максимално възможното "примирие" и можем да чакаме само неприятности.

Наистина, те надали ще дойдат скоро - ще им попречи споменатата вече криза, която ще засегне и Америка, но рано или късно ще са факт.

Накрая, по вътрешнополитическите фронтове у нас положението е същото, както и на предните линии във външната политика. Затишието май е продължително, но без никакви перспективи за почетен мир.

"Сърдитите градски жители" бяха заключени в един вид кадифено гето, наречено "креативна класа" - така властите успяха да ги отцепят от недоволната руска провинция. През миналите години обаче властта се надяваше да получи поне мъничко симпатия от този слой, обгрижваше системно тези хора, създаваше специално за тях разнообразни фондове, издателства, списания.

Доказваше, че полага усилия, главно за да благоденства просветеното малцинство. Сега обаче властта изобщо не разчита "креативните" да я заобичат кой знае колко и не планира никакви пробиви в тази сфера. При всяко положение поредните подаръци за "креативната класа" едва ли ще произтичат от президента.

Какво остава тогава? Шест години поддържане на равновесието, шестгодишна борба за запазване на статуквото? В тази трудна ситуация, когато на всички фронтове никой не очаква сигнал за настъпление, напротив - всички чакат противникът да атакува, аз виждам само три възможни насоки за тактическо придвижване през фронтовата линия.

Първата предполага политическа реформа. Политическата система у нас трябва най-после да бъде окончателно доизградена, та да не я сменяме на всеки четири години. Тя явно не може да бъде запазена в днешния си вид. Най-напред, абсолютно неясна остава ролята на политическите партии в тази система. Но вече е започнало партийно строителство с ускорени темпове, а не след дълго - на местните избори, ще видим и първите му плодове.

Партиите ще укрепват, ще си изграждат позиции и в крайна сметка ще започнат да искат власт, както всъщност е редно за всяка партия. При днешната система конфликтът между партиите и бюрокрацията е почти програмиран. По това направление властта може и трябва да прояви инициатива.

Втора насока е регионалната политика. При днешния консервативен дневен ред в центъра остава все по-малко потенциална плячка и политически активната класа ще започне постепенно да се прехвърля в провинцията. И точно там ще започне да ври и кипи истински живот. След медведевското децентрализиране отделните региони ще получат голяма финансова и политическа свобода и въпросът е само как ще я използват.

Има два варианта: или ще тръгнат към по-голяма самостоятелност в рамките на федерацията, или всеки ще се стреми да добие по-голямо федерално значение. Федерацията естествено ще се сплоти, ако вторият процес преобладава, ако регионални центрове като Уляновск или Калуга започнат да изземат от столицата някакви значими функции. И тази дейност наистина ще изисква сериозни "креативни усилия".

Накрая, има и трета възможна насока - тя засяга кадровата сфера. Ето един от най-сериозните проблеми от последните години: в Русия окончателно се възцари съсловие, което можем да наречем "ресурсни боляри". (Терминът на Симон Кордонски "ресурсно общество" много точно определя онова, което се случи с постсъветска Русия, дори ако оставим настрана всички аспекти от интересната концепция на този социолог.)

Не става дума само за владетелите на природните недра: в обществото ни всичко е станало вече ресурс - от неразораните земи до градските протести, и всеки ресурс естествено се държи от някого. За всичко може да получиш някакъв бюджет; всичко
можеш да  превърнеш в капитал и да го усвоиш по един или друг начин.

Един-едничък е проблемът в този свят: там живеят зле хората, чийто единствен ресурс са личните им способности. Те не могат нищо да заграбват, нищо да усвояват, а личният им капитал се цени все по-малко и по-малко. Има дори цяла група хора, за които стопроцентово важи това определение - тъкмо онези "кризисни мениджъри", сред които вижда своето място и новият ни държавен глава.

Тези хора пристигат в кризисен момент, за да поправят нещата и да си тръгнат, а у тях остава като ресурс само собствената им репутация. И точно те се чувстват на практика изоставени от властта, предпочела да не се опре на тях, а да сключи сделка с "ресурсното болярство".

Засега е трудно да посочим как, но властта ще бъде принудена да действа, за да си върне признанието на тази каста. И с тази цел да формира нещо като "меритократично дворянство", готово да върши всякаква трудна работа, като мисли за успеха на делото и естествено за своя собствен, а не за усвояване на средствата. Само такъв слой от хора - ако усети, че е единен и необходим, рано или късно би могъл да ни измъкне от тресавището на "ресурсното общество", сиреч от онова, което през последните години бе прието да наричаме "системна корупция".

Ето трите възможни направления за атака. Ако ги обединим, ако ги допълним с програма за конкретни действия, ще получим алгоритъм за един добър президентски мандат. А всички останали планове и стратегии трябва да се отложат за следващите шест години.