Бари Айхенгрийн е професор по икономика в University of California, Бъркли и бивш старши съветникът в Международния валутен фонд. Материлът е поместен първо в Project Syndicate.

Развиващият се свят е на ръба на най-тежката дългова криза от 1982 г. Тогава бяха нужни три години преди кредиторите да излязат с отговор, получил името "плана Бейкър" по името на тогаващия министър на финансите на САЩ Джеймс Бейкър. Този път, за щастие, правителствата от G20 отговориха бързо и призоваха за мораториум върху плащания на по-бедните държави. Декларацията напомня плана Baker. Но има един проблем: той не проработи.

Кризата, застигнала нововъзникващите и развиващи се икономики, е безпрецедентна. Над $100 млрд. финансов капитал напусна тези пазари - три пъти повече спрямо първите три месеца на кризата от 2008 г. Парите, които емигрантите връщат у дома, ще намалеят с още $100 млрд. тази година. Приходите от газ и петрол на развиващите се страни може да спаднат с 85%. Световната търговия е напът да намалее с до 32%, три пъти повече спрямо 2009 г.

Финансовият контекст е международна система, която все още зависи твърде много от долара. В продължение на пет години бяхме уверявани, че развиващите се икономики вече могат да заемат в собствената си валута, което им дава по-голяма сигурност и място за маневри. За съжаление, това наблюдение изпуска факта, че частните компании в тези страни все още теглят заеми в долари. То игнорира, че дълговете на развиващите се пазари в долари (без Китай) се увеличават двойно спрямо 2008 г. И че тези страни, освен Мексико, Бразилия, Сингапур и Южна Корея, нямат суап линии с Фед.

Да, наскоро централната банка на САЩ създаде възможност останалите страни да могат да заемат долари срещу щатски облигации. Но това не помага особено на държави с вече изтънели резерви. Всичко това означава, че когато говорим за стабилизиращи монетарни и фискални политики, развиващите се пазари все още са възпрепятствани.

Това ни връща на плана Бейкър 2.0. G20 предложи временно спиране на плащанията на междудържавни заеми за най-бедните държави. Частните кредитори се съгласиха на нещо подобно за дълг на стойност $8 млрд. Това е нещо.

Но вече сме го виждали. И планът Бейкър смяташе, че шокът ще отмине и временният мораториум е достатъчен, а растежът скоро ще се завърне и лихвите ще бъдат платени.

Разбира се, това няма да стане. В бедните държави нямаше чудо, а загубено десетилетие. Те не само не успяха да върнат заемите си, тъй като те не бяха реструктурирани, но и не можеха да теглят нови.

До 1989 г. - 7 непродуктивни години след кризата, планът Бейкър бе заменен от плана Брейди (на името на следващия министър на финансите). Дълговете бяха изтрити. Заемите към банките бяха конвертирани в облигации

Днес, кризата отново се смята за временна, но реалността е друга. Слабият световен растеж и ниски цени на суровините ще останат. Веригите за доставки ще бъдат променени и съкратени. Приходите от туризъм и емигрантски пари няма да се възстановят скоро. И, освен ако проблемът с дълга не бъде разрешен, капиталовите потоци ще останат сухи.

Сега - а не след 7 години - е времето за нов план Брейди, в който неусточивите дългове трябва да бъдат конвертирани в нови инструменти. Това може да стане без дестабилизация на банките, тъй като дълговете на развиващите се страни са основно извън банковата система. Това ще бъде и възможност за много страни да пуснат по-иновативни инструменти със стабилизиращи свойства.

Дълговата криза е и хуманитарна и политическа криза. С отговора трябва да се заеме Международният валутен фонд, а не Института за международни финанси (орган на кредиторите), както бе предложени от G20. Като организация на ООН, МВФ може да поиска защита на задължените от дела от опортюнистични инвеститори. Криза от такъв мащаб изисква поне такъв отговор.