Историята на инфлационните пари: от 1844 г. до Ричард Никсън

Преди да започнем да говорим за инфлационни пари, първо трябва да внесем яснота относно дефинициите, пише Аласдер Маклеод в нова статия. Цикълът на икономическите дейности не е търговски или бизнес цикъл, а кредитен. Той се причинява от банкирането с частичен резерв и от банките, които заемат пари от депозитите. След това тези ефекти се усещат от бизнеса, но не той е първопричината за проблемите.

Съвременното банкиране започва с Банковия закон от 1844 г. в Англия, който позволява банкирането с частичен резерв. При него банките отпускат заеми като използват средствата от депозитите на клиентите си. Според закона, депозитите до поискване по своята същност са еквивалентни на това вложителят да предостави средствата си като кредит към банкера.

Той формира съвременното банкиране до ден днешен и създава фундаментален проблем в стабилната парична система, основаваща се на златния стандарт, при която Bank of England, първият прототип на съвременните централни банки, е имала право да емитира нови паундове само ако те са обезпечени от злато в резервите ѝ. При новата система банките вече могат да заемат средства, без да разчитат на междубанковото кредитиране или на заемите от централната банка.

Питър Шиф: Цунами от инфлация ще удари САЩ

Джером Пауъл ще съживи бързото обезценяване на долара, което Пол Волкър погреба

Груповото мислене на банките и кредитният цикъл

Докато това, че една банка може да разшири счетоводния си баланс, фактът, че всички банки могат да направят това, изглежда, е убягнал на законодателите през 1844 г. След въвеждането на Банковия закон историята показва, че експанзията на кредита води до цикли на бумове и рецесии. Количеството на банковото кредитиране се определя от ръководството на банката, като кредиторите се влияят толкова от груповата психология, колкото и от гледището си за риска.

Разбира се, увеличаването на кредитирането раздува бизнес сектора, което поражда чувство за подобряващи се условия в икономиката. Това, от своя страна, увеличава вярата на самите банкери в светлото бъдеще още повече. Затова им изглежда сигурно и разумно да отпускат още повече кредити, без да увеличават капитала на банката.

Печалбите им това растат бързо, тъй като кредитите са значително по-голям размер от собствения капитал на банката. Тогава обикновено банкерите започват да мислят стратегически - те понижават собствения си марж на печалбата (т.е. лихвата по кредитите), за да привлекат още повече клиенти. За да защитят доходността си, те изтеглят краткосрочни кредити, докато отпускат дългосрочни такива, печелещи от нарастващия наклон на кривата на доходността.

Сривът на имотния пазар в Ню Йорк прави все повече компании в зависими от кредитирането

Лидер е Silverstein Properties, която ще удвои заемите си до 1 млрд. долара догодина

Наличието на евтино кредитиране подтиква бизнесите да подобрят собствената си печалба като увеличат равнището на дълга спрямо активите си чрез повече заети средства. Към този момент банките вече може да са създали нетни кредити, възлизащи на осем или десет пъти размера на техния собствен капитал. Това означава, че нетна лихва по кредитите от 2% създава доходност от 20% за акционерите в банката.

А след като са залели корпоративните пазари с кредит, банките насочват вниманието си и към други сегменти. Те финансират бизнеси в чужбина и започват да се занимават със странични бизнеси. Пример от съвремието е Deutsche Bank, която започна да се занимава неуспешно с инвестиционно банкиране. А кой може да забрави опита на Royal Bank of Scotland да наддава за ABN-Amro точно в пика на последната криза?

Когато отчетните баланси на банките се раздуят до няколко пъти техния собствен капитал, банкерите вече отпускат кредити с твърде ниски лихви, които не могат да компенсират риска. Лошите кредити, които са следствие от техните агресивни решения, започват да се материализират. Някоя банка може да продължи да понижава лихвата и да отпуска кредити, но други ще спрат.

Краят на лесното финансиране може да бъде породен от различни събития или просто от загуба на инерция в системата. Когато лошите кредити започнат да оказват въздействие, груповото мислене превръща банкерите от алчни в уплашени за бизнеса. Първоначално те спират да предлагат циркулиращ кредит. Но когато финансирането секне, направените по време на ниските лихви решения се разкриват като погрешни и действителните рискове пред инвестициите се показват. Заемите на междубанковите пазари пресъхват за банките с ниска репутация и представителите на финансовия сектор започват да трупат загуби.

Студентските и автокредитите в САЩ продължават скоростния си растеж

Изненадващо обаче задължнялостта по кредитните карти нараства по-малко от очакваното

След това цикълът рухва в кредитна криза, тъй като се оказва, че много от банките имат значителен дял на лошите кредити и са неплатежоспособни. Настъпва срив на бизнес активността. Изключително бързо всяка надежда, създадена от паричната експанзия, изчезва.

Преди появата на централната банка като кредитор от последна инстанция, кредитният цикъл, описан по-горе, създаде нарицателни примери. Overend, Gurney and Company беше най-голямата дисконтова къща в света преди да изпадне в неликвидност. Когато железопътният балон се спука през 1866 г., тя фалира.

Лихвата по кредитите се изстреля до 10% и много други банки също банкрутираха. След това, през 1890 г., настъпи Берингсовата криза, кръстена на банката Barings от Лондон. Неправилните инвестиции в Аржентина доведоха банката на ръба на банкрута, а икономиката на страната се срина, повличайки и Бразилия, в която по това време се е надувал отделен кредитен балон. В случая консорциум от други банки спасяват Barings, а Нейтън Ротшилд отбелязва, че ако тя не е била подпомогната, цялата банкова система на Лоднон е щяла да се срине.

Експерт: Кредитирането в България ще расте по-бързо от икономиката

Отпускането на заеми за бизнеса е на рекордно ниво

Именно при тази криза се заражда прецедентът централните банки да действат като кредитор от последна инстанция - нещо, което е предвидено и промотирано от Уолтър Бейджхот. През XIX в. става ясно, че груповата психология на банкерите поражда повтарящи се цикли на бумове и кризи. С времето представителите на отрасъла бързо забравят предишните си грешки и поставят началото на нов цикъл.

Координираното увеличаване на кредита от страна на банките води до създаването на много нови бизнеси изведнъж. Затова процесът на творческо унищожение се превръща от незабелязана сила в редовно настъпващ всеобхватен феномен. Следващото ниво на кредитна експанзия вече е и глобалното и осъществяване.

Възходът на централното банкиране

След Берингсовата криза от 1890 г. се създава концепцията за кредитор от последна инстанция, който да е решение за всички предполагаеми грешки на свободния пазар. Първоначално това означава една банка, избрана от централната банка за неин представител, е надзиравала предлагането на банкноти и е координирала спасяването на друга финансова институция, която има затруднения. Все пак по времето на златния стандарт самите централни банки са били значително по-ограничени.

Такава е ситуацията преди Първата световна война. Но дори и под златния стандарт се е наблюдавала значителна инфлация на парите. Между 1850 и 1914 г. златните запаси нарастват от около 5 хил. тона до 24 хил. тона. Не всичко от тях е било парично злато, но количеството от него, което се е използвало като пари, се е определяло от икономическите агенти, а не от паричните плановици, както е днес.

В този контекст се създава Федералният резерв през 1913 г. След Първата световна война, той става мощна институция, ръководена от Бенджамин Стронг. Ранните години на Фед са много динамични - заради инфлационното финансиране цените на едро се удвояват между 1914 и 1920 г., докато тези във Великобритания се сриват. Това е последвано от кризата след войната и от безработицата в Обединеното кралство, която достига 25% през 1921 г.

Въпреки че САЩ остава на златния стандарт, Британия го ограничава, като се връща към него едва през 1925 г. А докато политиците са изработвали цялостната стратегия, паричните политики са оставени на централните банкери като Стронг във Федералния резерв и Монтейг Норман в Bank of England. Техните отношения са най-голямото свидетелство за началото на колаборацията между централните банкери в името на взаимната финансова стабилност.

В крайна сметка, политиките на Стронг и увеличаването на паричното предлагане и кредитирането довеждат до Бурните 20-те години в САЩ. Те приключват рязко с краха на фондовите борси през октомври 1929 г., когато кредитният цикъл свършва. През този месец Dow се срива с 35%, а Конгресът отговаря със Закона за митата Смуут-Хоули на 30 октомври, който дори при приемането си е бил разглеждан като предсмъртното писмо на самоубиващата се американска икономика. До средата на 1932 г. Dow Jones се срива с 89%.

По това време банковият кредит се срива, а хиляди малки банки фалират заради лошите си кредити, особено насочени към земеделския отрасъл, както и заради загубата на доверието от страна на вложителите.

Депресията от 30-те години оказва трайно влияние върху политиките през следващите четири десетилетия. Но вместо да научат урока си, политиците удвояват усилията си в посока към кредитната инфлация. Кейнс влошава още повече нещата, тъй като е бил привърженик на дефицитното харчене от страна на правителствата.

Печатането на долари продължава и по време на системата от Бретън-Уудс. Америка събира огромни златни резерви - към 1957 г. те са над 20 хил. тона или една трета от изкопаното злато в света по това време. Тя уверено е финансирала Първата корейска война, а след това и Виетнамската война чрез печатането на долари за износ. Не е изненадващо, че това води до краха на лондонските златни резерви в края на 60-те и до затварянето на златния прозорец от президента Никсън през август 1971 г.

След като доларът е освободен от дисциплината на златото, повтарящите се цикли на банков кредит и подриване на стойността на парите продължават необезпокоявани до ден днешен.