Доналд Тръмп продължава да заплашва европейските съюзници, водят се разговори за прекъсване на трансатлантическия съюз, в Италия във възход са партии, които се противопоставят на ЕС, такива има и в други страни от съюза, което навеждат на мисълта, че рискуваме да се завърнем към геополитическото блато на 19-ти век, коментира в своя статия "Гардиън".

Нека си спомним, че тогава основният принцип в европейските отношения бе "концертът на силата", играчи са Великобритания, Русия, Франция, Австро-Унгария, Германия (обединена през 1871 г.) и Османската империя, въпреки намаляващата си сила на Балканите. С изключение на Австро-Унгария, която се разпадна през 1918 г., всички тези играчи отново се размърдаха.

Русия преследва териториални цели от 19-ти век, с пропагандни методи от 20-ти век и хибридна война в 21-ви век. Турция се самоопределя като независим играч, карайки се с партньорите в НАТО и неизпълнявайки условията, необходими за присъединяване към Европейския съюз.

След Брекзит, Великобритания отново ще се превърне в по-автономен и изолационистки играч (макар и доста по-малък), въпреки че подкрепящите излизането фантазират за "империя 2.0". Доста е изписано за завръщането на Германия на основната сцената, а Франция е последната завръщаща се в играта, след като президентът Макрон се опитва да оформи визия за развитие, повече от който и да е предшественик, след Франсоа Митеран.

Големите сили на 19-ти век играят в различна лига от останали държави в Европа, които са повече обекти, отколкото субекти в международните отношения. Русия например, иска да възстанови тази ситуация, опитва се да преговаря със Запада за съдбата на Украйна без участието на украинското правителство. Докато западът отхвърля това, то основната преговаряща група "Нормандският формат", оставя усещането за 19-ти век, включвайки само Русия, Франция, Германия и Украйна, а ЕС е само външен наблюдател.

В ЕС също наблюдаваме нарастващата роля на големи държави, пример е Германия и ролята в отговора на кризата с еврото. Но ЕС все още не се е върнал в 19-ти век, по-малките държави-членки имат права, глас, за който не можеха и да мечтаят тогава.

Завръщането към геополитиката от 19-ти век не само ще отслаби малките държави, но и ще съживи фундаменталната нестабилност в отношенията между народите. "Концертът на силата" и малките свързани държави изразходваха огромна политическа и дипломатическа енергии в постоянна игра на покер в постоянно изменящи се съюзи. Когато германският император Вилхелм Втори отстранява Ото фон Бисмарк като министър-председател през 1890 г., той също така отхвърля и договорът на Бисмарк с Русия - определящ елемент в европейските отношения.

И сега сме свидетели на подобни действия. Неотдавна Владимир Путин и турският президент Ердоган се караха, а днес са първи приятели, състояние, което просто служи на техните интереси. 

Основатели на ЕС, израснали преди Първата световна война, осъзнаваха тази променливост, все пак те са свидетели на това как един проспериращ континент претърпява катастрофа през 1914 година. Техният стремеж е да създадат нещо по-трайно под формата на европейския проект. "Нищо не е възможно без хората, нищо не трае вечно без институции ", казва Жан Моне, един от основателите на ЕС.

Днес можем да видим какво означава това, за разлика от споразуменията от 19-ти век, ЕС поставя солидна основа за изграждане на институции, бизнес и гражданите. Отмяната на тази система е далеч по-трудна от скъсването на отношения в съюзите от 19-ти век, за пример - излизането на Великобритания от ЕС ще отнеме много повече време, отколкото някога са очаквали гласувалите за Брекзит.

Дипломатичният покер на 19-ти век има високи залози, защото в крайна сметка се смята, че войната е сигурният край на играта. Въпросът бе по-скоро кога и къде, отколкото дали, а дипломацията бе за позициониране на страната за крайния резултат. Травмата от две световни войни, превърна играта от 19-ти век в организиран, постоянен процес на преговори в ЕС, базиран на правилата на клуба. Може би по-малко вълнуващо, но далеч по-стабилно, спестявайки огромни политически и дипломатически усилия и намалявайки риска от война в ЕС практически до нулев.

Бисмарк, разбрал опасностите, след като обединява Германия обяснява, че страда от така наречения "кошмар на коалициите", страхът, че германската империя може да бъде обкръжена от врагове. По този начин той описва нестабилността на европейската дипломация: "Ние вървим по върха на гръмотевица. Ако загубим баланса, ще затънем дълбоко". Той заявява, че Германия няма териториални претенции, иначе е принуден да създава сложна мрежа от договори с други големи сили, които така и не продължават след неговия мандат, а ЕС днес обгръща Германия с приятели.

В момента, крайно десни сили изглежда са доста привлечени от връщането на предполагаемо неограничения суверенитет от 19-ти век. За малките европейски държави това изглежда пълно безумие, какъв е смисъла самообявилите се националисти да искат да изтеглят страната си от гарантирано място на масата, за да станат пешки в забравените игри на по-големите сили.

Завръщането към изолационизма е също толкова безумно и за големите държави-членки на ЕС. Великобритания, Франция и Германия може би някога са решавали съдбата на света, но днес, в световен мащаб, те са едни средни играчи. Без обединение на силата и ресурсите си, всички те, каквото и да вярват, ще заминат във втора лига.

Основният raison d'être - смисъл на съществуване на ЕС не е просто една мечта за изграждане на европейска нация, но и осъзнаване, че жестоките уроци на прагматичната "Реалполитик" все още се приложими.