Ако се върнем назад в годините 1998 г. и 2001 г. и си припомним финансовите кризи случили се тогава, ще си отговорим на въпроса защо ФЕД толкова иска да убеди пазарите, че ще се погрижи да няма инфлационен натиск. Не беше много отдавна времето, когато централните банки не обичаха да разясняват на дълго и широко водената от тях парична политика. До 1994 г., Федералният резерв дори не си правеше труда да обявява пред международната икономическа общност, че променя нагласата си за бъдещото лихвеното ниво.
В наши дни обаче, думите на банкерите са почти толкова важни, колкото и самата промяна на лихвеното ниво. Техният ефект е мигновен, тъй като инвеститорите бързат своевременно да отработят нещо, което ще се случи в близките седмици или месеци. В ЕЦБ (Европейската централна банка) Жан-Клод Трише е наясно, че всяка изпусната ненамясто дума, може да предизвика нежелани колебания на пазара. Това важи и за всички останали централни банкери по света.
Федералният резерв например, не обича да прави пресконференция след заседанието по определяне на лихвата, а вместо това излъчва кратко разяснение на случилото се и какви са очакванията на банкерите в краткосрочен план. Речите и публикуването на протоколи от заседанията на банките, биват детайлно проучвани от финансистите, в търсене на ранни сигнали за бъдеща промяна на политиката.
Централните банки ползват набор от инструменти, с които убеждават пазарите в готовността си да се справят с най-големия враг на икономическата стабилност - инфлацията. Такъв „инструмент" е например, ясно определения таван на допустима инфлация. Пресконференциите на Трише и протоколите на ФЕД са друг такъв инструмент. Да не забравяме и докладите за инфлацията във Великобритания, издавани от BoE.
Това са малка част от начините за предоставяне на сигнали за бъдещата монетарна политика на централните банки. Колкото по-наясно са икономическите субекти за бъдещите действия на банкерите, толкова по-добре за всички.