В специализираната литература се приема, че модерната теория на икономически растеж стартира с известната статия на Нобеловия лауреат Р.Солоу през 1956 г. За следващия половин век обаче теорията идентифицира много повече неясноти, отколкото безпорни истини. И по едно сполучливо направено сравнение този, който твърди, че е на ясно с проблемите на растежа, е равносилно да претендира, че може да рисува като Тициан, след което да начертае един празен правоъгълник и да каже, че от картината липсват само някои технически детайли.

Изкушенията за въвеждане на стимулиращи икономическия растеж и (особено) бързо действащи и научно обосновани макроикономически управленски въздействия не са малки и не са малко. Най-често те се материализират в спорни макроикономически решения с неясни последствия. Очевидно печеливша макроикономическа политика е заиграването с данъчните ставки. Идеите са взаимствани от т.нар. икономика на предлагането (вариант и разновидност на кейнсианството) без необходимото, първо, вникване в идеите, второ - задължителното осмисляне на световния опит и трето - отчитане на местната специфика.

Съвременното разбиране на икономика на предлагането кореспондира с широк спектър от структурни реформи, които третират взаимодействието между продукция, разходи, технология и ефективност на организацията. Нобеловият лауреат Л.Клайн предупреждава против увлечението към елементарно приравняване до популярното разбиране за съкращаване на данъчни ставки и дерегулация, извършвано до голяма степен самоцелно. В допълнение следва да се изтъкне, че емпиричните доказателства за обратната зависимост между равнище на данъчно облагане, от една страна, и темпове на икономически растеж, от друга, (според В.Танзи) са "... много по-слаби, от очакванията, които теорията може да събуди", и се отнасят много повече за най-слабо развитите страни.

През 1980 г. Л.Съмърс (по-късно главен икономист на Световната банка и финансов министър при президента Б.Клинтън) оценява, че "...дори и при пълно премахване на корпоративния данък ще минат почти десет години, за да се повиши американското производство с един процент". Друг икономист (А.Блайндър), който съчетава академичната си кариера с практически опит в качеството на вице-президент на FED посочва, че "... множество политици ще ви убеждават, че по-ниското корпоративно данъчно облагане ще пришпори инвестициите. Единственият проблем е, че това твърдение не се подкрепя от доказателства" По преценката на П.Кругман "...от намаляването на данъците при Р.Рейгън се възползваха предимно семейства с много високи доходи". Вероятно след време, ние у нас, ще имаме не по-малко основания за подобен извод.

Намаляването на данъчното натоварване на богатата прослойка от населението в началото на новия ХХІ в., както и по-нататъшното снижение на корпоративния данък, се фундира с логично звучащата хипотеза за пренасочване на освободените средства към производствени инвестиции. Практиката обаче показва, че добрата хипотеза у нас не действа.

Макроикономическата политика води до преразпределение на ресурсите, като богатите стават все по-богати, за сметка на основната част от българското население и на дългосрочната загриженост на правителството за бъдещето на страната. По широко разпространена метафора сред икономистите "не е възможно да избутате с връв" - намаляването на върховите данъчни ставки няма да осигури автоматично по-висок дългосрочен икономически растеж.

Съществуват алтернативни обяснения за въздържаната инвестиционна активност в производствената сфера. Самият Дж.М.Кейнс поставя специален акцент върху сигурността в бъдещето. Ако отделно взет индивид споделя съмнения за перспективното развитие на политическите и институционални процеси, той "...може да се насочи в своята обърканост към по-голямо потребление и по-малко инвестиции". Дж.М.Кейнс отбелязва, че актът на индивидуалното спестяване означава да не се обядва днес и ако утрешният обед не е сигурен, то по-добре да се обядва два пъти днес. В определен смисъл инвестиционната активност е индикатор за доверието на инвеститорите в реалните и декларирани намерения на макроикономическия елит.

Поведението на начеващия богаташ като следствие от бързото (и донякъде неочаквано) разрастване на материалните му възможности не е новост за специализираната литература. Преди повече от век Т.Веблен детайлно анализира този проблем и формулира т.н. културна теория на потреблението. Неговият анализ демонстрира, че в ранни етапи на развитие на производствената (а и дори обществена) култура "... непроизводителното потребление е индикатор за юначество и достойнство". В такива общества върховите потребители използват възможностите си не за разгръщане на икономическата си мощ, а за събуждане на завист и ревност в околните.

Икономическата теория не оценява еднозначно възможностите на макроикономическото управление да въздейства ефективно (положително) върху икономическите процеси. Световната практика недвусмислено показва, че за малки (а и за средно големи) страни разумната и здравословна макроикономическа политика е длъжна да се придържа към следните основни изисквания:

  1. Да следва и въдворява установени и доказани безспорни принципи на макроикономическо управление (например осигуряване на действието на пазарни механизми)
  2. Да не допуска влошаване на условията чрез прибързани и недостатъчно добре обмислени решения.

Първото изискване предполага позитивно действие, а второто - изключва негативни въздействия.