В навечерието на Голямата рецесия, през 2007 г. бившият президент Джордж Буш прикани хората "да ходят и да харчат повече", за да "поддържат растежа на икономиката ни." Разбира се, в пресата постоянно се припомняше, че "потребителските разходи формират 70% от икономиката", пише икономистът Брадли Томас в нова статия.
Ако можем да вярваме на политиците, потреблението е царят, а разходите на домакинствата са двигателят на икономиката. Но дали е така?
Фокусът върху потреблението всъщност идва от индикатора, който правителството използва, за да измерва растежа - брутният вътрешен продукт (БВП). Но заради значителните проблеми при начина, по който той се измерва, не просто го превръщат в подвеждащ, но и създават неправилно впечатление за това, което движи стопанството. Тези грешки водят до скъпи и вредни публични политики.
Накратко, БВП се опитва да измери общата стойност на произведените продукти и услуги за определен период, обикновено една година. Но дали съсредоточаването върху крайните потребителски стоки обрисува точната картина на икономическата активност? Както всеки читател на класическото есе на Леонард Рийд "Аз, моливът" знае, огромна част от икономическата активност е дълбоко под повърхността на този завършен продукт, който виждаме по лавицата в магазина.
Крайните стоки обикновено преминават през множество междинни етапи - от началото, когато те са суровина, до своята завършеност. Преходът им е подпомогнат от капиталовите стоки, труда и допълнителните ресурси, необходими за производството. Точно тук лежи проблемът с БВП.
Заблудата на "двойното отчитане"
За да се избегне това, което икономистите наричат "двойно отчитане", БВП не включва разходите, които прави бизнеса в междинните продукти. Определението за тях е: продуктите, които се използват, преди да се достигне крайната фаза. Например хлябът в магазина е крайна потребителска стока. Машините, включително фурната на пекаря или устройството за пресяване на брашното, поръчани от хлебаря, също се включват в изчисляването на БВП като крайни стоки, защото не се консумират в производствения процес.
От друга страна, брашното, маята и другите съставки, от които се прави хлябът, се приемат за междинни продукти. Като такива, парите, с които са закупени, не се включват в БВП. Също така, логистичната компания, която доставя брашното до пекарната, се разглежда като доставчик на междинна услуга, така че разходите за нея също не се калкулират в БВП.
Класическият пример, с който описва "двойното отчитане" на междинните стоки, е стоманата, която купува Ford например. Мейнстрийм икономиката приема, че ако покупката от автомобилната компания се калкулира, то тогава тази стомана ще бъде сметната двукратно - веднъж като продукт, закупен от Ford, и втори път като съставна част на вече готовия автомобил.
Но тази логика е погрешна, защото тя не прави разлика между общата стойност на междинните продукти и тяхната добавена стойност към цената на крайния продукт.
Ако се върнем на примера с хляба, можем да посочим следното:
- Земеделската компания продава семе на фермера за 1 долар;
- След това фермерът продава житото си на мелницата за 3 долара;
- Тя продава готовото брашно на пекаря за 5 долара;
- Той го приготвя като хляб и го продава на потребителя за 6 долара.
Крайната цена на завършения продукт е 6 долара, но общият размер на похарчените пари за междинните продукти е 9 долара. Очевидно е, че общата сума, инвестирана в тях, не е включена в окончателната цена.
Това, от което е съставена тя, е добавената стойност на всеки етап от размяната на междинните стоки:
- Добавената стойност на земеделската компания е 1 долар;
- Добавената стойност на фермера е 2 долара (3 долара, срещу които продава житото си, минус 1 долар, срещу който купува семената за него);
- Добавената стойност на мелницата е 2 долара (5 долара за готовото брашно минус 3 долара за житото);
- Добавената стойност на пекаря е 1 долар.
Инвестициите на бизнеса движат икономиката, а не потребителските разходи
Щом инвестиционните разходи се включат в уравнението, потребителските разходи стават едва 30% от цялото стопанство. Икономистът Марк Скаусен отдавна предложи индикатора брутно производство, който включва всички цени по цялата верига на доставките. Той беше приет от министерството на търговията на САЩ едва през 2014 г. и показва, че болшинството от икономическите дейности са формирани не от потребителските разходи за крайни стоки, а от инвестициите на бизнеса за тяхното производство.
Следователно, крайното потребление далеч не е това, което движи икономиката.
Потреблението е резултат от растежа, а не неговата причина
Обществото не може да постигне просперитет чрез потребление. Спестяванията осигуряват необходимите ресурси, които бизнесът може да инвестира в производителни дейности, а разходите на предприятията са това, което движи икономиката.
Да се върнем на Голямата рецесия: според доклад на съвета на икономическите съветници в САЩ, между пика на растежа през последното тримесечие на 2007 г. и дъното на рецесията през второто тримесечие на 2009 г. потребителските разходи спадат само с 2%. Общите инвестиции обаче започват значително по-сериозния си срив две години по-рано и между началото на 2006 г. и средата на 2009 г. (отново измерени от връх до дъно) те изгубват 36%.
Лошите индикатори водят до грешни политики
Разчитайки на погрешния индикатор БВП, за да измерваме здравето на икономиката, политиците се насочват към унищожителни политики, целящи да постигнат неправилните цели - те опитват да "стимулират" потреблението за сметка на спестяванията и инвестициите, което води до задлъжняване на домакинствата и източване на ресурсите на икономиката, които биха могли да се използват за продуктивни дейности.
Една от най-разпространените заблуди е допускането, че потребителските разходи движат икономиката. За това вината е върху най-популярният икономически индикатор - брутният вътрешен продукт. Ако искаме да си подобрим икономиката, хората трябва да спрат да го използват.
USD
CHF
EUR
GBP
