С оглед на всичко това би трябвало да очакваме да създаде достатъчно подходящи обществени и политически условия за инвестиране на усилия в подобряване качеството на българското образование. Това е така по принцип. Което, обаче, не означава че автоматично всички са готови да приемат голяма промяна в системата.
Когато става въпрос за промяна, особено голяма промяна, винаги има засегнати интереси или пък консерватизъм в системата. При образованието и двете са много силни. Преди няколко години беше издадена книгата „Държавата срещу реформите", отразяваща институционалната съпротива в сектора на образованието срещу промените - която беше толкова силна, че провали изпълнението на програмата за реформи, финансирана от Световната банка.
И това не се случва за първи път - Румен Аврамов пише в същата книга как на практика всеки министър на образованието след Освобождението се е опитвал да модернизира системата и никой не е успял да направи нищо съществено. Освен като на производител на образователни услуги, системата е също така интересна на властта и от гледна точка на голямата заетост в нея, което е както политически ресурс, така и заобиколен начин за провеждане на някакъв вид социална политика.
Преди век, а и сега, учителите са голяма и добре организирана група, която има собствени виждания за реформата в системата. Може за много хора да изглежда логично при намаляващия брой деца броят на учителите и училищата да се намалява, а спестените средства да се насочват към повишаване на заплащането и инвестиции в образованието. Един синдикат, обаче, трудно може да приеме подобна логика. И когато синдикатът е силен, а реформаторският уклон на властта - слаб, се получава сегашната ситуация - в която има много учители, но едва ли някой от тях е доволен от заплащането си.
Броят на учителите и съответният размер на средната заплата, разбира се, не е единственото нещо, което не се променя с достатъчно бързи темпове. Във всяка система не само размерът на заплатата е важен, но и перспективите за бъдещето, възможностите за изкачване „по стълбицата". Тук също има голям проблем доколкото и най-добрият, и най-неопитният учител получават почти еднакви заплати. Стимулът за инвестиране в подобряване на квалификацията и подготовката, съвсем естествено, изчезва при подобна ситуация.
Намаляват и стимулите на младите хора да избират професията учител. Защото има и адвокати, и лекари, и икономисти, и строители с ниски заплати, но в тези сектори е ясно, че ако един човек е добре подготвен и си разбира от работата може да напредне много и да получава много по-висок доход от средния. Не е така в образованието - там такава „награда" за усилията почти няма.
Премахването на уравниловката в заплащането на учителите, обаче, също не е нещо, което лесно се преглъща. Още повече, че тази реформа в заплащането е свързана и с необходимостта от повече децентрализация на правомощия към училищата и създаване на реален пазар за учителския труд. Това, от своя страна усложнява чисто институционално работата на един синдикат. Едно е да се преговаря с един министър и да се подпише някакво споразумение за едно и също вдигане на заплатите на всички, съвсем друго е във всяко училище или община да има отделни преговори, които да вземат под внимание местните условия. Още повече, че ситуация, в която училищата се конкурират и „наддават" за най-добрите учители намалява ролята на синдиката и увеличава ролята на всеки отделен учител, чиито умения определят личното му ниво на заплащане и перспективите му да намери най-добрата работа.
Както във всяка система, и в тази има и други пречки. Например, дълги години министерството на образованието парира всякакви опити за децентрализация - и след армията и полицията образованието е най-централизираната система в България. От гледна точка на интереса на чиновниците това е съвсем разбираемо, макар че от гледна точка на интереса на обществото голяма част от тях са излишни. Няма как подобен конфликт да не спъва реформата - когато една реформа се остави на вътрешни хора, които ще пострадат от нея, тя най-често не се случва. За да се случи, е необходим по-високо решение, което да е и по-силно от това на институцията.
Третата страна в образованието - учениците - също има дългосрочен интерес от реформата, но това не означава, че той се осъзнава в момента на нейното извършване. Въпреки изследванията, които показват много по-добри резултати в образователни системи, в които има вътрешно и външно оценяване, съпротивата срещу въвеждането на матури в България е доста сериозна. Без подобна форма на оценка на качеството на образованието, обаче, ще е много трудно да знаем кои училища и учители са добри и кои не, кои заслужават поощрение и кои не.
Друга тема табу сред образователната общност е допускането на възможност децата да учат в частно училище, а държавата да превежда там субсидията за обучение. Държави, в които подобна система действа - като Швеция например - показват, че подобен род конкуренция е полезна за всички. За учителите, защото трудът им е по-търсен и съответно по-добре оценен. За учениците, защото имат повече избор. За качеството на образование, поради позитивните ефекти от конкуренцията.
Накрая е добре да си припомним, въпреки че изглежда самоочевидно, че целта на образователния сектор е да произвежда образователен продукт. Това е най-важното за обществото. Съответно, всяко предложение за реформа в системата трябва да се премерва през ефект върху образователния продукт. Един подобен начин на аргументиране на промените вероятно ще ги направи по-лесни, но и в същото време е по-вероятно да се изберат точно тези реформи, които имат най-силен позитивен ефект. Разбира се, това не може да замени нуждата от политическа воля за модернизиране на образованието.
bobi68
на 15.09.2007 в 20:53:48 #2За да избереш професията учетел трябва да си сигурен че това е твоето презвание.Вече май няма такава професия да говорим за реформи и врели не кипели .Никои обаче не пита родителите .Ами за мен това не е училище това е изпитвалня там децата ходят само да ги изпитват но не и да ги научат на нещо.Говорим за реформи какви ти реформи ,проблемът е в самите учители.Занимават се със обзавеждане на класните стаи с продаване на учебници ,ами те изядаха хляба на книжарниците ,ами кога ще вземат да преподават качествено.След като се върна от работа вместо да си поговоря със семейството си да си почина аз започвам да преподавам уроци и да пиша домашни .Защо защото някой не си е свършил работата,аз ако моята не я свърша ще имам удръжки ,и не взимам повече от един учител.Значи аз преподавам уроците на мойте деца вместо учителя и те отиват само да ги изпитват и да им пишашат оценки .Драги учители едно време говоря за преди 20 години такова нещо нямаше нямаше и частни уроци.Сега без частни уроци не става .Гимназисти,кандидат студенти -все части уроци ама защо ...Аз отговора го знам.Не само да ревем за заплати .
Viki
на 10.09.2007 в 23:11:27 #1За качеството на образованието трябва да е отговорна държавата, след като се издават държавни дипломи, а не министрите да плюят по учителите. При сегашното положение чиновниците в образователното министерство и инспекторатите контролират учителите и то избирателно, а не крайния продукт - знанията на учениците. Тъй като единственият контрол върху учениците е от страна на учителя по съответния предмет, то те понякога търсят по-лесен начин да изкарат добра оценка (медицински бележки, родителска намеса и др.) и едва ли не учителят е длъжен да гони ученика, за да го научи на нещо. Надявам се, че след въвеждането на матурите, ученици и родители сами ще потърсят добрите учители и ще направят оценяването, което министерството се мъчи да направи с разни точкови системи. Лошото е, че зрелостните изпити са по малко предмети и единствено литературата е за всички.