Всички знаем колко важно е образованието. Чували сме за позитивните ефекти от образователната революция през българското Възраждане - при това извършена децентрализирано, без наличие на държава. Постоянно получаваме доказателства за това, че по-образованите хора са по-успешни в живота, а страните с високо ниво на образованието имат и по-добри икономически показатели и стандарт на живот.

С оглед на всичко това би трябвало да очакваме да създаде достатъчно подходящи обществени и политически условия за инвестиране на усилия в подобряване качеството на българското образование. Това е така по принцип. Което, обаче, не означава че автоматично всички са готови да приемат голяма промяна в системата.

Когато става въпрос за промяна, особено голяма промяна, винаги има засегнати интереси или пък консерватизъм в системата. При образованието и двете са много силни. Преди няколко години беше издадена книгата „Държавата срещу реформите", отразяваща институционалната съпротива в сектора на образованието срещу промените - която беше толкова силна, че провали изпълнението на програмата за реформи, финансирана от Световната банка.

И това не се случва за първи път - Румен Аврамов пише в същата книга как на практика всеки министър на образованието след Освобождението се е опитвал да модернизира системата и никой не е успял да направи нищо съществено. Освен като на производител на образователни услуги, системата е също така интересна на властта и от гледна точка на голямата заетост в нея, което е както политически ресурс, така и заобиколен начин за провеждане на някакъв вид социална политика.

Преди век, а и сега, учителите са голяма и добре организирана група, която има собствени виждания за реформата в системата. Може за много хора да изглежда логично при намаляващия брой деца броят на учителите и училищата да се намалява, а спестените средства да се насочват към повишаване на заплащането и инвестиции в образованието. Един синдикат, обаче, трудно може да приеме подобна логика. И когато синдикатът е силен, а реформаторският уклон на властта - слаб, се получава сегашната ситуация - в която има много учители, но едва ли някой от тях е доволен от заплащането си.

Броят на учителите и съответният размер на средната заплата, разбира се, не е единственото нещо, което не се променя с достатъчно бързи темпове. Във всяка система не само размерът на заплатата е важен, но и перспективите за бъдещето, възможностите за изкачване „по стълбицата". Тук също има голям проблем доколкото и най-добрият, и най-неопитният учител получават почти еднакви заплати. Стимулът за инвестиране в подобряване на квалификацията и подготовката, съвсем естествено, изчезва при подобна ситуация.

Намаляват и стимулите на младите хора да избират професията учител. Защото има и адвокати, и лекари, и икономисти, и строители с ниски заплати, но в тези сектори е ясно, че ако един човек е добре подготвен и си разбира от работата може да напредне много и да получава много по-висок доход от средния. Не е така в образованието - там такава „награда" за усилията почти няма.

Премахването на уравниловката в заплащането на учителите, обаче, също не е нещо, което лесно се преглъща. Още повече, че тази реформа в заплащането е свързана и с необходимостта от повече децентрализация на правомощия към училищата и създаване на реален пазар за учителския труд. Това, от своя страна усложнява чисто институционално работата на един синдикат. Едно е да се преговаря с един министър и да се подпише някакво споразумение за едно и също вдигане на заплатите на всички, съвсем друго е във всяко училище или община да има отделни преговори, които да вземат под внимание местните условия. Още повече, че ситуация, в която училищата се конкурират и „наддават" за най-добрите учители намалява ролята на синдиката и увеличава ролята на всеки отделен учител, чиито умения определят личното му ниво на заплащане и перспективите му да намери най-добрата работа.

Както във всяка система, и в тази има и други пречки. Например, дълги години министерството на образованието парира всякакви опити за децентрализация - и след армията и полицията образованието е най-централизираната система в България. От гледна точка на интереса на чиновниците това е съвсем разбираемо, макар че от гледна точка на интереса на обществото голяма част от тях са излишни. Няма как подобен конфликт да не спъва реформата - когато една реформа се остави на вътрешни хора, които ще пострадат от нея, тя най-често не се случва. За да се случи, е необходим по-високо решение, което да е и по-силно от това на институцията.

Третата страна в образованието - учениците - също има дългосрочен интерес от реформата, но това не означава, че той се осъзнава в момента на нейното извършване. Въпреки изследванията, които показват много по-добри резултати в образователни системи, в които има вътрешно и външно оценяване, съпротивата срещу въвеждането на матури в България е доста сериозна. Без подобна форма на оценка на качеството на образованието, обаче, ще е много трудно да знаем кои училища и учители са добри и кои не, кои заслужават поощрение и кои не.

Друга тема табу сред образователната общност е допускането на възможност децата да учат в частно училище, а държавата да превежда там субсидията за обучение. Държави, в които подобна система действа - като Швеция например - показват, че подобен род конкуренция е полезна за всички. За учителите, защото трудът им е по-търсен и съответно по-добре оценен. За учениците, защото имат повече избор. За качеството на образование, поради позитивните ефекти от конкуренцията.

Накрая е добре да си припомним, въпреки че изглежда самоочевидно, че целта на образователния сектор е да произвежда образователен продукт. Това е най-важното за обществото. Съответно, всяко предложение за реформа в системата трябва да се премерва през ефект върху образователния продукт. Един подобен начин на аргументиране на промените вероятно ще ги направи по-лесни, но и в същото време е по-вероятно да се изберат точно тези реформи, които имат най-силен позитивен ефект. Разбира се, това не може да замени нуждата от политическа воля за модернизиране на образованието.