България стартира началото на 90-те години на ХХ в. при изключително тежко, почти безнадеждно състояние на външнодълговото натоварване. Тогава брутния външен дълг превишаваше с 60% БВП. Дори и след сключването на споразумението с Лондонския клуб на банкерите през 1994 г. външнодълговото натоварване продължаваше да бъде твърде високо - около 120% от БВП. След въвеждането на ПС през 1997 г. започна траен процес на прогресивно подобряване на външнодълговите показатели. Към края на 2005 г. брутният външен дълг се оценява на около 68% от БВП, като публичният и публичногарантиран външен дълг е 24% от БВП.

Забележителният напредък в намаляването на външнодълговата тежест не е следствие нито от намаляването на абсолютната величина на брутния външен дълг, нито от рязкото увеличаване на БВП. За 1999-2005 г. например както брутният външен дълг в абсолютни единици (в EUR), така и БВП в реални измерения нарастват примерно с по една трета. Подобрението на външнодълговите показатели е следствие от реалното оскъпяване на българския лев, т.е. от подобрението на международните позиции на местната валута като следствие от успешното функциониране на ПС.

Използването на натрупания фискален резерв за предсрочно погасяване на част от публичния външен дълг в края на 2005 г. и началото на 2006 г. може да се оцени положително както в икономически, така и в чисто политически контекст. Безусловно е препоръчително използването на съществуващите възможности (подходящо дозирани) за извличане на икономическа изгода чрез обратно изкупуване на външни задължения, но в конкретния случай този акт имаше и своеобразни политически измерения, доколкото показваше, че предназначението на фискалния резерв е преди всичко да осигури стабилни условия за регулярно обслужване на публичния външен дълг. По-нататъшното развитие на форсирани събития в тази област в бъдеще обаче ще бъде нецелесъобразно. Толкова повече, че примерно една пета от фискалния резерв са средства на социално-осигурителните фондове (2005 г.), с които правителството не е редно да се разпорежда.

С времето проблемът с външнодълговото натоварване се преадресира. През първата половина на 90-те години на ХХ в. целият външен дълг тежеше и се носеше от правителството. Картината значително се промени след въвеждането на ПС и най-вече в началото на ХХІ в. Държавата започна последователно да свива своята външнодългова активност за сметка на частния сектор (Фигура 1). Паралелно с това се наблюдава и ясно очертана тенденция на промяна в матуритетната структура на брутния външен дълг (Фигура 2) - в посока на увеличение на краткосрочния дълг, който е най-рисковия елемент от брутния външен дълг.


Посочените промени станаха възможни благодарение на създадените условия за настъпателното поведение на частния бизнес. Нарастващите чуждестранните инвестиции у нас прокараха финансови мостове към световните капиталови пазари. Бизнесът започна самостоятелно да оценява рисковете от разширяване на дълговото си натоварване и да поема подобни рискове.

В условията на ПС и при действащия изключително либерален Валутен закон у нас макроикономическото управление не притежава лостове за регулиране и контрол на външнодълговите емисии на частния сектор. Законово регламентираната свобода на презграничното движение на капитали (либерализация на платежния баланс) не допуска административна намеса за въздействие върху капиталовите потоци.

На този етап не се очертава необходимост от конкретни действия по ограничаване на външнодълговата активност на частния сектор. Макроикономическото управление следва да следи внимателно развитието на процесите и на потенциала на частния сектор за регулярно погасяване на външнодълговите си задължения. Затрудненията в тази област, които неминуемо ще се отразят върху динамиката на брутните валутни резерви, следва преждевременно да се отстраняват най-вече чрез политика на стимулиране на експортната дейност.