Преди няколко месеца БНБ предприе мерки за ограничаване на кредитирането в България. Някои трезори реагираха почти веднага на мярката, други по късно. Независимо от това, основната посока на реакцията беше към повишаване на лихвите по кредити. Основание за това им даде факта, че те са плаващи, а обяснението беше, че причината са мерките на БНБ.

Обикновено плаващите лихви се състоят от два компонента - променлив и фиксиран. Променливият в повечето случаи е някой от следните индекси: EURIBOR, LIBOR, SOFIBOR, ОЛП (Основен лихвен процент на БНБ). Може да не е индекс, а Базов/банков лихвен процент на банката (БЛП) или Стойност на банковия ресурс (СБР). Като фиксиран компонент обикновено се включва фиксирана надбавка.

Подобна лихва може да изглежда например така: 4.60% (6-мес EURIBOR) + 7% надбавка = 11.60%. Когато някой от индексите пряко участва в лихвата, въпросите свързани с промяната й не са много. Проблем, обаче е, когато тя се базира на БЛП или СБР. Тогава резонно възниква питането: „Кой в тези случаи е показателят, който определя промяната на лихвата?". Оказва се, че всъщност е някой от посочените индекси. Уви, не е рядкост това да не се казва при подписването на договора.

Основно в договора за кредит с плаваща лихва се записва, че при определени пазарни условия лихвата може да се промени. Понякога се посочва и конкретното изменение (в пунктове, проценти или др.), при което следва промяна на лихвата. За съжаление, обаче, това не е масовата практика. Разрешаване на подобен род проблеми търси Европейската Федерация за Ипотечно кредитиране (ЕФИК). Работата й е насочена в няколко посоки, като ще направим опит да систематизираме част от тях.

Констатация на федерацията е, че в някои от страните, нечленуващи в нея, се позволява по време на изплащането на кредита банките едностранно да променят условията по договорите. Част от тези промени са свързани именно с промяна на лихвата по кредита. Ако погледнем ситуацията в България ще забележим, че подобно наблюдение доста точно описва родната действителност.

Съществен недостатък у нас е също, че при предлагането на оферти няма ясно разграничение между фиксирана и плаваща лихва. Необходимо е, когато се говори за плаваща лихва тя не само да бъде обяснена, но и промените да се съпоставят с релевантни индекси. ЕФИК стига до там дори да изисква всеки месец банката да посочва как се е променила стойността на индекса спрямо първоначалната си стойност (стойността към сключване на договора). Обикновено индексите, които се следят и дават сигнал за корекция на лихвата са посочените по-горе. Вероятно съществуват и други, но липсата на повече информация не позволява да се посочат.

Друга много важна особеност е как точно се формулира промяната на лихвата. Рестрикция в страните членки на ЕФИК е в договора за кредит да е описано, че колебанието на лихвата е лимитирано, както при нарастване, така и при намаляване. Разликата, с която се коригира лихвата в случай, че расте не може да е по-голяма от разликата, с която се коригира лихвата, когато тя намалява, т.е. при покачване или понижаване на лихвата корекцията, която се прави трябва да е една и съща (еднакъв размер).

Основен въпрос, който възниква е: „Какви са задълженията на банките - преди и след сключването на договора?"

Ясно е, че преди сключването на договора клиентът има право на пълна предварителна информация, като банката е длъжна да я осигури. С това обаче, задълженията й не би трябвало да приключват. Последващото осигуряване на актуална информация определено е на ниско ниво. Не са редки случаите, когато дадена лихва се променя, а конкретно обяснение, защо това се случва, липсва. Посоката, в която работи ЕФИК е установяване на практика, при която ако кредитът е с променлива лихва, условията за промяна на лихвата да се предоставят още с първоначалната оферта. Проучвайки офертите на българския пазар, лесно можем да установим дали това се прилага у нас.

От самото начало трябва да е ясно кога, как и с колко би се коригирала лихвата. Понастоящем това са подробности, които клиентът научава, че съществуват едва след като лихвата вече е променена и по-тревожното е, че той не получава конкретно обяснение, защо се е случило това.

Трябва ли да бъде по този начин и кой е отговорен това да се случва?

Естествено, че отговорът е „Не" и отговорността е и на двете страни в това взаимоотношение. За да се реши, макар и не напълно проблемът би могло да се създаде регулация, която да изисква банките регулярно да предоставят актуална информация за всички индекси (или за индекса), от които зависи промяната на лихвата.

Ако това не е възможно, то поне да има възможност промяната да не става едностранно. Сега банките еднолично решават и променят лихвите, представяйки нищожна като обем информация за причините за тази промяна и клиентът е длъжен да приеме условията.

Полезна практика, която се прокарва от ЕФИK, се отнася именно до този проблем. Основното схващане е, че когато дадени условия по кредит се променят, то това не би следвало да е едностранно и определящата страна да е банката. Изглежда недопустимо в договорите да присъстват клаузи в които се посочва, че клиентът с подписа си приема всички бъдещи промени по договора. На практика това означава, че той няма право на мнение и на протест срещу новите условия, въпреки че е страна по договора.

ЕФИК прокарва идеята, че при подобни ситуации, клиентът има право да не приеме новите условия, а банката би трябвало да му предложи варианти за предоговаряне без допълнителни изисквания.