Казвам НЕ на надценените стоки и услуги. А вие?

Преди повече от тридесет години България чу една от най-запомнящите се фрази на прехода: "За Бога, братя, не купувайте." Тогава тези думи бяха посрещнати с насмешка, политически спорове и безкрайни интерпретации. Днес обаче, в една напълно различна икономическа реалност, започвам да си мисля, че зад тях се криеше една проста истина за силата на потребителя, която обществото сякаш е забравило.

Не защото трябва да спрем да купуваме. Не защото трябва да се лишаваме от удоволствията на живота. А защото сме забравили, че пазарната икономика работи в две посоки. Продавачът има право да поиска всяка цена. Но купувачът има същото право да каже "не".

Виж колко ни струваше еврозоната?

През последните месеци в България се случва нещо, което все повече хора усещат, но малцина описват директно. Да, има инфлация. Да, има по-високи разходи за труд. Да, има по-високи цени на някои суровини и услуги. Но има и нещо друго. Част от бизнеса започна да използва общата несигурност като универсално оправдание за цени, които все по-трудно могат да бъдат защитени с икономическа логика.

Източник: iStock

Постепенно започнахме да живеем в среда, в която всяко увеличение изглежда автоматично оправдано, защото "всичко поскъпва". Само че има един неудобен въпрос. Ако всичко поскъпва, защо доходите на огромна част от хората не растат със същата скорост? Защо стандартът на живот трябва да се понижава за клиента, но не и за продавача? Защо единствената страна в тази сделка, която трябва постоянно да се адаптира, е потребителят?

Най-интересното е, че обществото постепенно започна да приема това като нещо нормално. Свикнахме да влизаме в заведение и да виждаме кафе за две евро там, където допреди година или две плащахме два или три лева. Свикнахме да гледаме менюта, в които обикновена салата струва колкото цял обяд преди няколко години. Свикнахме да чуваме оферти за услуги, които преди звучаха абсурдно, а днес се представят като нещо напълно естествено. В един момент престанахме да задаваме най-важния въпрос: "Струва ли си?"

Наскоро получих оферта за сравнително малка строителна дейност. Преди време цената беше около 2500 лева. Днес същата работа струва 2500 евро. Обяснението беше стандартното. Материалите били по-скъпи. Работната ръка била по-скъпа. Всичко било по-скъпо. Но когато човек седне и започне да смята, неизбежно стига до въпроса колко точно трябва да струва един труд и кога преминаваме границата между добро възнаграждение и чиста спекулация.

Не става дума за това да подценяваме физическия труд. Напротив. Хората, които работят качествено и съвестно, заслужават добро заплащане. Но има огромна разлика между това да печелиш достойно и това да се възползваш от момент, в който клиентът е убеден, че няма избор.

Именно тук започва най-голямата заблуда на последните години. Убедиха ни, че нямаме алтернатива. Че всяка цена трябва да бъде приета. Че всяко увеличение е неизбежно. Че няма смисъл да търсим други варианти. Реалността обаче е различна. Почти винаги има алтернатива. Ако едно кафе струва четири евро на едно място, често на двеста метра разстояние има друго, което предлага сходен продукт на половин цена.

Източник: iStock

Ако един ресторант е решил, че салатата трябва да струва дванадесет евро, винаги има друг ресторант или дори домашна алтернатива. Ако един майстор иска цена, която няма икономическа логика, почти винаги има друг, който ще работи на разумни условия.

Това е нещо, което пазарът отлично разбира, но потребителят често забравя. Всяка покупка е глас. Всеки похарчен лев или евро е форма на одобрение. Когато платим дадена цена, ние не просто получаваме продукт или услуга. Ние изпращаме сигнал към пазара, че тази цена е приемлива. Когато отказваме да купим, изпращаме обратния сигнал. Именно така работи свободната икономика. Не чрез регулации. Не чрез заповеди. Не чрез протести. А чрез избора на милиони хора всеки ден.

Много бизнеси в момента разчитат на нещо, което бих нарекъл "инфлация на навика". Те не разчитат на по-добър продукт. Не разчитат на по-добро обслужване. Не разчитат на по-високо качество. Те разчитат на това, че клиентът е свикнал да плаща и ще продължи да плаща. Това работи известно време.

Но историята показва, че никога не работи вечно. Рано или късно потребителите започват да сравняват. Започват да търсят алтернативи. Започват да пресмятат реалната стойност на това, което получават срещу парите си. И тогава настъпва моментът, в който пазарът възстановява баланса.

Всъщност най-голямото оръжие срещу спекулата никога не е било държавата. Най-голямото оръжие винаги е бил информираният потребител. Човекът, който може да каже "не". Човекът, който отказва да финансира очевидно надценени модели. Човекът, който разбира, че свободният пазар не означава да приемаш всяка цена, а да избираш между различни възможности.

Официалната инфлация е 3.2%. Защо тогава един човек в София харчи 96% от заплатата си, за да живее?

Анализ от 7 години наблюдение на пазара, 15 261 реални цени и един неудобен въпрос: защо почти никой не усеща инфлация от 3.2%?

Затова не смятам, че решението е да спрем да живеем. Не смятам, че решението е да спрем да излизаме, да пътуваме или да се наслаждаваме на живота. Решението е много по-просто. Да започнем да правим разлика между стойност и цена. Да спрем автоматично да приемаме всяко поскъпване като неизбежно. Да започнем да възнаграждаваме бизнесите, които предлагат реална стойност, и да игнорираме тези, които просто се опитват да се възползват от момента.

Защото в крайна сметка няма бизнес без клиенти. Няма цени без купувачи. И няма спекула, ако няма кой да я финансира.

Може би е време да си припомним този урок.

Не да спрем да купуваме. А да спрем да купуваме, без да мислим.