Акбар Монтаджаби, реформистки ирански журналист, трудно може да си спомни имената на всички вестници, за които е работил през последните десет години. Сценарият за него се е повторил в близо 20 реформистки издания: няколко броя, следва закриване от режима.

Много от колегите му са се отказали от печатната журналистика въобще и са започнали да пишат изключително в Интернет. Обаче 37 годишният Монтаджаби е решил да опита отново, този път с „Шарван", което значи „гражданин". Това е наскоро стартирало новинарско седмично списание, организирано по модела на „Таймс".

"Всеки, който прави журналистика в Ислямската република, неминуемо попада под увеличителното стъкло на режима", казва смелчакът пред Financial Times. „Винаги се чувстваш несигурен пред това, което става. Днес можеш да имаш работа, а утре да я загубиш".

„Шарван" е започнат от шестима водещи ирански журналисти, главен редактор е Мохамед Атрианфар, бивш редактор на реформисткото издание Ham-Mihan, което стартира тази година, но оцеля само три месеца.

Сега седмичникът има 15 щатни журналисти и още дузина са свободни автори, продават се над 20,000 броя (макар че има надежда продажбите да се удвоят през април - първата годишнина). Има и няколко реклами. „Не са ми плащали от два месеца" - казва Монтаджаби, „Но това е нормално за реформистка медия".

„Шарван" е последният пример за борбата за оцеляване, която води реформистката преса: от 1997 досега над 100 издания са затоврени. Но новите издания изникват от руините на старите и се наемат същите журналисти, което бързо привлича вниманието на най-високите ешалони на властта и на интелектуалния елит.

Екипът на „Шарван" заедно с други 170 журналисти изпратиха отворено писмо до управителните директори на вестниците, призовавайки ги да запазят „професионалната етика" и да устоят спрямо „незаконните изисквания" на режима относно съдържанието на новините.

Дори реформистките правителства между 1997 и 2005 оказваха натиск върху умерените вестници. Обаче след това, когато на власт дойде фундаменталиското правителство на президента Махмуд Ахмадинеджад, натискът се засили.

В отсъствието на силни политически партии, режимът е силно подозрителен към медиите, които едва ли не са последната останала заплаха отвътре. Така че докато преди няколко години на медийния пазар в Иран доминираха реформистките вестници, сега броят им значително намаля за сметка на консервативните конкуренти.

Още повече, всички оцелели реформистки вестници са изключително предпазливи какво да напишат. Във време на международен натиск срещу ядрената програма на Иран, журналистите чувстват, че ако се увлекат да критикуват, рискуват да бъдат обвинени, че са заплаха за националното единство и сигурност.

Подходът на „Шарван" е да намеква за проблемите, без да влиза в детайли. „Научихме се да не пишем ясно, надявайки се читателите да разберат това, което имаме предвид", казва Монтаджаби.

От читателите на списанието се очаква да разберат защо в серия от статии в подкрепа на мира и против конфронтацията в международната политика няма и намек за ядрената програма на Иран - чувствителен въпрос, който би навлякъл наказание от режима.

Очаква се да се разбере защо в списанието пише, че храбростта може да бъде и пагубна, когато всички официозни издания в един глас хвалят Ахмадинеджад за смелостта му. „Бикът е силно животно, защото има рога. Но то няма мъдрост" - така един колумнист се е опитал да опише негативните страни на селостта.

Списанието разнообразява сдържанието си в опит да избегне някакво политическо недоразумение. 100 страници са поравно разпределени между политика, икономика, книги и изкуство.

И все пак в Техеран вече са плъзнали слухове, че „Шарван" ще бъде сполетян от участта на предшествениците си, особено щом сега предстои да бъде определено името на главния редактор, както властите изискват.

Въпреки всичко Монтаджаби носи надеждата, че може да се задържи на тази работа повече от обичайното, макар да съзнава и риска, който е поел."Борбата в Шарван е да кажеш това, което имаш, в настоящия брой, тъй като следващата седмица може да няма нов".